Вървях под парещо небе в летен ден. Слънцето мълчеше, хората,
с които се разминавах също. Мълчанието на лятото. Да.
Отворих вратата. Събух се. Седнах. Отворих бутилка бира.
Запалих цигара и дълго гледах синия дим, отпивайки.
- Хенри – чукаше женски глас по вратата.
Станах и отворих.
Тази жена беше около четирдесетгодишна, с усмихващи се очи.
- Ти не ме познаваш – каза тя.
- Така е – отвърнах.
- Може ли да вляза?
Погледнах състоянието на стаята си и то не ми допадна,
защото целият мой хаос се бе настанил в това помещение. ...