Една сутрин на развиделяване, когато светлината изпъди мрака, а новият ден, като малко момче скочи в скута на селото, Тяна помоли да извикат Станулица. Усещаше, че земните ѝ дни са преброени.
Остави Делчо двете жени сами в стаята. Едната свита, като изгризана ябълка в леглото, а другата като изваяна от бял мрамор, стоеше над нея.
- Прости ми, Стануло! Голям грях сторих! Душата ми просеше за малко любов. Ама тя - любовта, не е птица, че да я сложиш в клетка, да и се радваш. Дори да я оковеш в пранги, рано или късно, ще ги счупи. С магия ти отнех мъжа, затуй сега Господ урок ми дава! Тая болка, де ти причиних, само с болка се изкарва. Любов насила не се дава! Делчо винаги твой е бил и твой си остава! - думите паднаха от устата ѝ, като камъни в кладенец, а ехото кънтеше и се блъскаше в стените на стаята.
Гледаше Станулица тая разкайваща се душа, как пред нея се съблича и гола застава, като мокро врабче, чакаше прошката ѝ, че да се стопли и да хвръкне към небето. Каква сила има Господ, та ...