Беше време за обяд, но бригадата не тръгваше. Всички се бяха събрали около изкопа и мълчаливо наблюдаваха. Багерът продължаваше да копае. На пътя му - там, където трябваше да бъде изкопан канал за водопроводните тръби - се беше изпречила голяма скала, която упорито не помръдваше. Цяла сутрин кофата на багера дращеше с железните си зъби по челото на скалата. Бригадирът два пъти казваше на багериста да я заобиколи, но той не се отказваше. Всички го познаваха - беше вдовец, жена му беше починала в адски мъки от рак и оттогава не се усмихваше. Мъката го беше отчуждила от колегите му и беше престанал да говори с тях. В началото те го разбираха, съчувстваха му, но после го намразиха. Защото това вече не беше техният приятел, а някакъв друг човек - студен камък! Затова всички гледаха мълчаливо двубоя му със скалата и злорадстваха, когато се счупи единият от зъбите на кофата. Очакваха бригадирът да не издържи и да го изгони от обекта, твърдоглавецът му с твърдоглавец. Но бригадирът не реагираше. Свъсил вежди, наблюдаваше как багерът се напряга с всички сили и когато скалата леко помръдна, изкрещя: "Какво гледате бе, мамка ви?! Вземайте лостовете и лопатите и помагайте!" Всички се хвърлиха в изкопа и започнаха да копаят. Бяха забравили, че са в обедна почивка, че са уморени, че мразят багериста и че тази скала може просто да бъде заобиколена, вместо да бъде извадена. Копаеха трескаво, злобно, въодушевено, с някакво неистово чувство за мъст. Докато копаеха, започваха истински да разбират своя колега-багерист - неговата непреодолима тъга, заседнала като тежък камък в душата му. И разбираха, че този двубой не трябва да бъде изгубен, каквото и да им струва това.
© Петър Всички права запазени