14.01.2016 г., 2:22 ч.  

Живот без маски (за конкурса) 

  Проза » Други
888 0 6
4 мин за четене

 

ЖИВОТ БЕЗ МАСКИ

(за конкурса “На една лъжа разстояние”)

 

     На вас не ви ли се струва, че в последно време са останали по-малко истински човешки емоции? Около нас има все по-малко и по-рядко истински чувства, все по-малко действителни лица, а всичките лица са се скрили зад лъжливи маски.

     И така, нахлузили поредната маска, ние се питаме: кой съм АЗ днес? Наистина, кой от тези: романтик, философ, поет, конте, фукльо, богаташ, артист, лицемер, ласкател, подлизурко, герой, егоист, приятел, враг, защитник…??? Да пробваме върху себе си чужди роли е прекрасно, разбира се, но не бива да забравяме, че с всяка нова фалшива маска, ние все повече и по-далече бягаме от своето реално лице. И е возможно един ден, когато пристъпим към огледалото и вглеждайки се в него да не познаем себе си…

     В днешно време е почти невъзможно да бъдем уверени на сто процента в това дали се радва човек за нас или не, дали лъже или казва истината, дали ни поддържа или просто ни използва. Лъжата се е превърнала в неразделна част от нашия живот. Впрочем, тя никога не е отсъствала и е дотолкова неделима и присъща ежедневна част на битието, че е тъждествена на самата Истина. Елементарен пример – най-често срещаните всекидневни лъжливи фрази, които всички ползваме, като например: “Всичко ми е наред”, “Добре съм”, “Ти съвсем не си такъв...”, “Истина ти казвам”, “Обичам те” и тем подобни... И защо е така? Ами, много просто, защото:

 

     У лъжата има широки пътища, у истината – тънка пътечка…

     Лъжата – притежава много езици, а истината – на думи се скъпи и не ги прахосва…

     Лъжата – това са хлъзгави слова, които безпроблемно се плъзгат във всяко ухо…

     А истината – тънка струна, която пробива през душата!...

     Реката на истината протича през каналите на заблуждението...

     Истината – обиновено е това, което не на всички е приятно да слушат...

     Не търси Истината, нея я няма, има само такава, която е нужна единствено на теб...

... и т.н...и т.н. (да не се правя на умна и да не изброявам повече, защото “нищо ново под слънцето”, дето му се вика)  :)

 

     Истината е нужна само за шепа мислители, а тълпата трябва просто “да вярва”... е, а в какво – това вече няма голямо значение. Главното е, че хората се подчиняват. А какво на тях им се преподнася – това вече се явява второстепенно.

     ИСТИНАТА – тя е опасна. Там, където се открива Истината – появяат се съмнения, а там, където възникват съмнения – започва война...

     Светът винаги се е държал на лъжи, виждате ли... Главното е, че тези лъжи трябва да бъдат достатъчно интересни, за да могат да се поддържат от “тесногърди и праволинейни” умове... И повярвайте ми, ако при това Вие започнете да доказвате на тълпата реалната Истина, опровергаваща тяхната “вяра” неизвестно в какво и без значение в каквото и да е, Вас веднага ще Ви разкъса на части същата тази тълпа...

     Побвайте, само за миг, да затворите своите очи и да си представите... света без лъжи... Никой никого не мами, винаги и навсякъде звучи само истина... А?... А?!... О.о Идилийка някаква?!?! Не е ли истина, че е трудно да си представим всичко това? И от това ни става страшно…

     Очевидно, и това има своите предимства, след като ние все още не сме толкова честни... Но с такива темпове понятията “искренност”, “честност” и “откровение” по-скоро ще загубят своето първично значение, въобще ако са имали такова.

     По всяка вероятност, именно затова е много трудно да се различим един от друг, а заедно ние се превръщаме в едно единно СТАДО. “Но нали ние, всички, сме индивидуални!” – сигурно ще си спомни някой от нас. Да, ние сме индивидуални, но цялата наша индивидуалност се е скрила зад пелена, зад една лъжлива илюзорна идентичност.

     Хората започнаха да се притесняват от своите емоции. Мнозина се страхуват да бъдат твърде смешни, глупави или сантиментални. Кажете, моля, кога настъпи този момент, че изразяването на собствените емоции стана признак на слабост? Стига сме се сдържали бе, хора, не бива да се боим от емоционалността! Трябва да се страхуваме, че живеем без емоции – ето това е действително страшното!

     Ние искаме ли да се променим, искаме ли да станем истински, действителни и най-накрая да снемем и изхвърлим от себе си всичките тези маски на Лъжата? Тогава нека пробваме, поне три дни да говорим само Истината и да изразяваме наистина реални емоции!...  

 

     Остава един въпрос – ще се осмелим ли?... 

 

=== === ===

 

© Tyto ALBA

 

© Албена Тотина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно виждане на темата. Успех, Арбенче!
  • Без маска?! В този студ Хубав апел,но... Поздравления! Успех!
  • Ех, че хубаво казано! Това “Маската...в древността сближава онова, което Е с онова, което Не Е” направо ме оцели в десятката. Тhx! Какво мога да добавя, освен че всички носим маски, без изключения, и което е нормално. Някой нещо крие зад маската, а за някой маската е като бронежилетка. При мен, напр., е така: когато ми е тъжно нахлузвам усмивка и постепенно ми става вътре весело; на работата понякога ми иде лудо да се разсмея, но зная че това ще наруши етикета на носенето на маската “Сериозност”, макар че отвътре ме напира див смях;
    понякога обличам маската на “Безразличие”, когато ми се иска всъщност да нападна с целувки любимия; понякога искам да изглеждам по-добра, отколкто съм, но в крайна сметка – получава се обратното. Да, аз обличам маски. Но се старая в душата да остана със себе си. А доколко го постигам – това е друг въпрос. И струва ми се, че тези, които казват: “Аз никога не обличам маска” малко послъгват, може би най-вече самите себе си...А вие, какви маски носите? И защo?
  • Маската... в древността сближава онова, което Е с онова, което Не Е, но човешкото сърце силно желае, а най-желаното понякога е твърде лично и съкровено. Колко му е да го премълчи и прикрие човек, защото обикновено е Забранено. Така се раждат приказките, онези в които трите дни "яли, пили и се веселили" не обясняват никому какво се случва след тях, на "победителите", на "победените", на "споделилите трапезата им", на "непоканените да я споделят". И се ражда компромисът-онова крехко, желано и мразено, равновесие между онова, което Е и онова, което може/не може да бъде. Що ги пиша тия работи в коментарното поле? Защото емоциите, които текста предизвиква заслужават да им се позволи да живеят. Пожелавам успех във всяко едно начинание Благодаря!
  • Харесва ми!
    Колкото до истината, тъжното е, че ако искаме да сме част от обществото, трябва да лъжем. Ще цитирам един мой любим ТВ герой : "Когато хората искат нещо много силно, те лъжат. Защото така се става президент." Успех!
Предложения
: ??:??