„Мила моя мамо, сладка и добричка…”
Странно, тази детска песничка нахлу от радиото на спрелия наблизо автомобил, върна ме години назад, разбърка мислите ми и ми припомни горчивия вкус на присъствието, което всъщност беше само фрагмент от мозайката на липсата…
Някога имах и нямах майка… Мразех Осми март и всички празници посветени на майката.
Децата около мен в детската градина, после в училище имаха майки, които им приготвяха закуска, сплитаха им косите, идваха на родителски срещи, досаждаха им с полезни съвети… Аз имах баба… И татко разбира се… Но това не беше същото.
И не ми беше достатъчно…
Няма да забравя онзи час и новата учителка по български език във втори клас…
Беше на Осми март.
Прегърнала подарения и от учениците букет, с лъчезарна усмивка ни задаваше въпроси, с които да ни припомни защо трябва да сме благодарни на майките си…
„Какво прави майка ти когато имаш рожден ден?”(към мен)
- „Лежи”
-„Хмм… Интересно. А когато имаш проблеми с уроците?”
-„Ами… Лежи” ...