Беше наказано. Очите му залепваха за мечтите да бъде простено. Една мъничка сълза се отрони, за да му дойде на гости. Само тя неволно осъзна, че там, в сърцето му, ще намери своята свобода. Цяла зима бе мечтала да се излее във вълшебното царство на Радостта. Бе застинала в окото му и сега, преминала всички граници, необуздана, препускаше към заветното място. Искаше да напои изсъхналите тревички на душата, да набере няколко рози в различни цветове и да ги украси със себе си. Ала и те бяха изгубили глас. Срамежливо повехнали, чакаха на колене, редом с копнежите, красивата си Повелителка - онази, която имаше властта над детската усмивка. И защо ли нямаше охлюви...? Липсваха ѝ пътеките им. Нали само по тях можеше да стигне до двореца. Всичко изглеждаше загубено. До прошката отекваха само стонове на ветровете. Омърлушени и диви, лианите се губеха в злощастни опити да проникнат зад огромната осанка на обидата. Кой ли я бе докарал...? - може би лепкавото смолисто безумие бе скроило този убийс ...