– Хайде де, недей да стоиш така като наказана! – слаба и трепереща, Нина ме побутна да вляза в дома ѝ. – Ела да опиташ сладкото от ягоди. Пък догодина... – от изсъхналите ѝ посинели устни се изтръгна тежка въздишка. Леденият стон, излязъл от дробовете ѝ, приседна като буца в гърлото ми.

Пристъпих напред. Нали затова бях дошла. Да я видя. Да си поговорим. Подадох ѝ малкото пакетче, което бях приготвила. Нина го прие с благодарно изражение и отвори вратата на стаята за гости. От чистата, уютна и подредена с вкус стая ме лъхна неочаквана хладина. Още с първата крачка почувствах вледеняващия поглед на натрапчив, сенчест спътник. Бях се облякла в светли дрехи. Исках с всеки детайл да донеса различен от присъстващия напоследък цвят в дома, където невидимо се бе настанил неканеният гост. Погледнах в лицето на Нина, но бързо отместих очи от измъченото ѝ изражение. Разбрах, че тя мигновено прочете тъгата в мислите ми... Думите ме напуснаха предателски. Докато тя сервира сладко и кафе на масата, заразглеждах стаята с намерение да се хвана за нещо, с което да продължа незапочнатия ни разговор.

Мълчанието проговори из трудно дишащите ѝ дробове. Тогава видях видимите поражения на невидимия хищник, обсебил смаленото до неузнаваемост телце. Но сякаш по-страшното бе, че този звяр се бе промъкнал дълбоко, дълбоко в сърцето ѝ.

– Много хубаво е станало след ремонта! Толкова освежено изглежда всичко! – успях да кажа с половин уста. От една страна исках и двете да излезем от тягостната атмосфера, а от друга, намерението ми бе да събера парчетата от разкъсаните си мисли. Таванът зловещо се спускаше все по-надолу, за да подчертае безизходицата в създалата се ситуация. Въздухът бързо се сгъстяваше. Ставаше все по-тежък.

– Харесва ли ти? – леко просветна посърналото ѝ лице. – Да-а, много се изтормозихме със Стоян, но пък стана наистина хубаво. Е, остана спалнята, но... какво да се прави.

– Много е хубаво – повторих.

– Ех, Вяро - обърна се тя отново към мен с пресипналия си глас, – бързахме, блъскахме се и за какво... 

Думите се спуснаха отново по наклона, от който не можехме да избягаме. Погледнах в уморените ѝ влажни очи. Страхът оттам ме гледаше смразяващо. Отчаяние и тъга ледено атакуваха всеки новопоявил се в обсега им посетител. Ужасът превземаше безпощадно територия и сякаш искаше да погълне всичко в нея. Видях го как се е вкопчил в сърцето ѝ и как коварно издига високи и плътни прегради между двете ни. Тази мисъл ме потресе и ме принуди да отворя отново пресъхналите си устни.

Искаше ми се да ѝ кажа най-хубавите думи, на които бях способна, за да привдигна поне мъничко настроението ѝ... Копнеех да ѝ дам надежда, да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред, че всичко ще се оправи, че скоро отново ще се върне на работа ... Но щеше ли това да помогне на Нина? Тя имаше право да знае истината. Знаех, че колежката ми, с която деляхме една стаичка през почивките и разговаряхме надълго и нашироко по най-различни теми, тя – моята приятелка - имаше непоносимост към всякакви фалшиви и пресилени думи. Изпитваше неприкрита неприязън към неистината. Времето, което ни бе подарено, докато работехме, бе добра възможност да опозная част от същността ѝ. Виждах как чувството за справедливост разпалено надигаше глас в душата ѝ, когато някой се опитваше да създаде интрига сред колегите. Усещах раздразнение в погледа ѝ, когато някой демонстрираше „трудолюбието” си единствено при появата на управителя. Тези и много други признаци ми помогнаха да си съставя мнение за жената, която се опитвам да опиша днес.

За повечето хора, тя бе студена и понякога груба в говоренето си. Но вътре в нея долавях прямота и откровеност. Според мен именно те оформяха истинската ѝ същност. Студенината в изказа, за който току-що споменах, отдавах на неосъзнатото подражание към културата, която отдавна беше спуснала своите невидими пипала всред нежната част от човечеството. Но дори и зад обвивката от деформираното  поведение на „силната“ жена можех да видя в погледа на съсипаното ѝ лице копнежа на крехка дама, която може да бъде непресторено мила и грижовна. Жена, която е създадена да дарява живот. Неповторим подарък, който Творецът беше вложил в по-слабия пол. Дар, който много жени за съжаление потискат, съзнателно или не, объркани във всеобщата манипулация на културата.

Немислимо бе да пристъпя към така наречената благородна лъжа като „помощник” за страдащия човек. Мисля, че няма съвместимост между понятията благородство и лъжа. Категорично отхвърлих идеята да подхвърлям някакви залъгалки, за да ѝ стане по-добре. Съвестта ми не позволяваше да прибягна към подобни действия. Силната ми загриженост към нея ме задължаваше още повече да бъда максимално искрена.

Този ден реших да оставя тя да говори. От годините прекарани заедно знаех, че и най-скромният, но искрен жест към нея може да постигне много повече от най-атрактивния балон от фалшиво успокоение. Тази мисъл ме подтикна да ѝ покажа, че съм готова да я изслушам. Приготвих се да разбера всичко, което тя искаше да ми каже. Да я чуя и през мълчанието ѝ. Постепенно се убедих, че колкото и труден да бъде, все пак разговорът ще потръгне. 

– В сряда съм на химиотерапия, Вяро. – рязко отсече Нина. И моментално ме върна на мястото, на което вътрешно не желаех да се намирам. После продължи: – Много ме е страх. Предния път едва издържах... Ужасно е, Вяро, ужасно е! Много ме е страх...

Погледнах я в очите, изглеждаше като изплашено животинче, напълно осъзнаващо безпомощността си. Гледаше ме и сякаш ми казваше „Помогни ми, помогни ми! Имам отчаяна нужда от помощ.” В този кратък момент осъзнах за пореден път колко малки сме хората. Колко уязвими можем да бъдем. И колко сме незначителни, защото нищо не зависи от нас. Същевременно разбирах, че и най-малкият, но искрен жест или дума може да се превърне в съдбоносен източник на посока за нуждаещия се, обезверен човек.

Сълзите ми напираха да потекат. Но вместо да излизат от очите ми, се стичаха навътре в мен и ме изгаряха. Болката и лесно доловимата ѝ тъга ме разтърсиха из основи. Какво правех там? За какво дойдох в крайна сметка? Просто да ѝ кажа блага дума. Да я утеша, да я убедя че болестта ще отмине. За да поплача с нея ли? Нима исках да я видя и след това да я оставя да гасне в безпомощност и в безнадеждност? За това ли бях там? Да, аз не можех да ѝ помогна, не можех да излекувам болестта, нито да я накарам да се чувства щастлива, но можех да ѝ покажа Източника на истинския мир, Който въпреки ситуацията може да ѝ даде надежда. Истинска надежда.

В онзи момент ме обзе неудържимо желание да се помоля за скъпата ми колежка.  Бях уверена, че желанието ми за молитва не е плод на свръхнапрегнатостта ми, нито е някаква хаотична идея, случайно минала през ума ми. Бях сигурна, че трябва да го направя. Една кристалноясна мисъл изплува в съзнанието ми. Същата мисъл, която не ме оставяше да спя през последните седмици: „Вяра, моли се за нея. Моли се за Нина. Кажи ѝ Истината. Кажи ѝ за Христос.“

Започнах да се моля наум. Не беше нужно Нина да знае, че го правя, но трябваше да споделя думите, които бях чула в мислите си. Трябваше да ѝ кажа Истината. Посланието, което за някого може би е плод на въображението ми, но аз знаех... Не. Бях сигурна, че е специално послание, което трябваше да бъде доставено в конкретен момент: „Най–голямата ти болест не е туморът в тялото ти, а грехът. Грехът, който води към вечна смърт, Нина. Помоли се Бог да прости греховете ти и дори да умреш, Исус може да те възкреси. Ако го направиш, ще живееш с Него в рая.” Съзнавах, колко абсурдно ще прозвучи подобно обяснение към една умираща жена. Особено за човек като нея израсъл във време, в което тази истина е била грозно опошлена и трансформирана до неприемливост.

– Искаш ли да се помоля за теб, Нинче? – прошепнах плахо, докато вътрешно се борех с гласа на логиката. – Моля те, чувствам, че трябва да го направя. Моля те!

– О, стига вече, Вяро! Колко молитви досега съм отправила. Нищо не се променя. По-зле станах, не по-добре. Не! Не искам! – Думите ѝ бяха категорични. Твърди и нетърпящи възражение. Надеждата ѝ не можеше да излезе от границите на кратковременния ни земен живот.

Нож се заби в сърцето ми. Не се обидих на прибързаната ѝ реакция, а по-скоро ме рани фактът, че след тези слова се скъса последната нишка, свързваща я с живота. Последната надежда, с която исках да ѝ кажа: „Господ те обича. Дори болестта привидно да победи, ако вярваш в Него и помолиш искрено Исус да прости греховете ти, Той може да спаси най-скъпото ти притежание – безценната ти душа. Да, скъпа Нина, Исус има пълната власт да те заведе в рая, ако приемеш, че Той умря на кръста вместо теб за твоите грехове.”

След кратко мълчание поговорихме още малко за незначителни неща, след което си тръгнах. На излизане се прегърнахме с Нина. Малко преди да се разделим, тя ми откъсна най-красивите рози от градината си. Прекрасно ухаещи рози. Прегърнах ги. Държах ги не като букет, а като нещо изключително скъпо за мен. Крехко и съкровено. И така, с цветята в ръце, докато крачех към вкъщи, върху душата ми легна тежък камък, който понесох със себе си.

Новата седмица ме посрещна с тревожно усещане. В понеделник сутринта, както всеки понеделник, забързана за работа, стояща на кръстовището, чаках реда си да прекося улицата, за да стигна до цеха, в който работех. Оставаше ми последната отсечка до крайната дестинация. Изведнъж, като по чудо, защото наоколо беше достатъчно шумно и забързано, чух гласа на жена. Колежка от завода. Беше се появила до мен сякаш от нищото.

– Добро утро! – Поздрави ме някак странно тя.

– Добро утро!  

Отвърнах на поздрава, опитвайки се да разгадая необяснимото звучене на обичайния сутрешен поздрав, но после забързах крачка. Не ми се говореше много. Мълчанието беше сякаш най за предпочитане в нервния пулс на започващия ден. Но жената до мен продължи да говори. Изрече бавно и с потъмнял от безразличие глас:

     – Разбра ли за Нина?

– Какво да съм разбрала? – недоумяващо я погледнах. Нещо тежко започна да се настанява в гърлото ми. И една напрегнатост запълзя ужасяващо по цялото ми тяло. Неизвестното загатващо изречение започна да стрелка трескаво мислите ми, сякаш за да ги отхвърли още непокълнали.

– Бог да я прости! Снощи припаднала в...

„Бог да я прости! Бог да я прости!”, леденото ехо звучеше в ушите ми. Отново и отново зацикляше като надраскана грамофонна плоча. Забързах още повече. После побягнах с единствената мисъл да стигна секунда по-скоро на сигурно място, далеч от погледи и гласове. Отключих малката стаичка, в която стояха работните ми дрехи, зарових очи в ръцете си и коленичих.

Не можех да повярвам. Не, не исках да повярвам. Нямах сили да приема тази смразяваща новина. А нима не знаех, че Нина е в напреднал стадий на рака. Какво друго можеше да се очаква? Лентата на последния ни разговор мигновено се превъртя пред очите ми. Видях последната ни среща, последната ни прегръдка и последния подарък от нея – онези красиви напъпили рози. Същите рози, които сега стояха във вазата вкъщи. Все още живи. Те говореха, говореха ми вместо нея.

Спомних си думите ѝ „колко много ме е страх, много ме е страх”. Вина и болка като вихрушка се завъртяха в мислите ми. А после думите на жената, която ми съобщи за смъртта на Нина, „Бог да я прости”. Дали бе помолила, действително, Той да прости греховете ѝ..., ако тя не го бе направила приживе, никой друг не би могъл да го стори вместо нея. Но ако го бе направила... Как бих искала, при последната ни среща да настоявам още малко. Трябваше да ѝ кажа всичко, а не го направих. Провалих се. Сигурно в сърцето си щях да нося този товар цял живот. Само Милостивият Бог може да ме освободи от бремето на вината.

Времето течеше. Трябваше вече да съм на работното си място. Не можех да се изправя. Сълзите закапаха неудържимо от очите ми. Душата ми се гърчеше от болка, а тялото ми не искаше да помръдне. О, как исках да не беше истина. Нина, Нина, Нинче, защо не ти казах всичко. Сърцето ми стенеше разкъсано, а  болката в мен не утихваше. Тя се умножаваше огнено в душата ми и ме изгаряше. Отидох до чешмата. Наплисках зачервеното си лице и го подсуших. Понечих да изляза от стаята, но нова вълна от сълзи ме връхлетя и отново не можах да я спра. Отпуснах се без сили. По някое време така, с въртящите се в главата ми въпроси и облака от мъка, успях да сляза и да се опитам да работя. Работех, но сякаш само една част от мен бе там. Другата беше избягала със спомените за Нина.

***

Никакво особено впечатление не ми направи на първата ни среща. Тя се държеше съвсем непретенциозно, без преструвки и фалшиво фамилиарничене. Открита, на моменти с твърде грубо отношение. Спомних си как в молитва попитах Бог за нея. Какво да правя, как да реагирам, когато се държеше твърде студено и отношението ѝ към мен ме раняваше.

Няма да забравя кристалноясната мисъл, преминала като нож през съзнанието ми „Не знаеш докога ти е подарена”. Тогава нищо не знаех за това, което по-късно щеше да се случи. Единственото, което помня, бе изтръпването на цялото ми тяло и тревожното усещане за неотложност, което мобилизира мислите ми. Тези ясни мисли ме провокираха да вложа всичките си сили към конкретни действия. На първо място разбрах, че трябва да ѝ простя, а после да се държа към нея като към приятел.

Имаше много тежки моменти поради трудния ѝ и остър характер. Но тази мисъл: „Не знаеш докога ти е подарена”..., тя не ми позволяваше да се предам на огорчение от нараняване. Ето така започнах да общувам с Нина. Стремях се да бъда мила и търпелива към нея, въпреки студенината и острото ѝ отношение към мен. Простителността, този скъпоценен дар от Господ, не позволяваше да влезе огорчение в сърцето ми, което да издигне стена във взаимоотношенията ни. Мисля, че Той извърши истинско чудо в онзи период от живота ми.

Тогава, през онези дни, научих нещата, които Нина, предпочита и тези, които презира. Спомням си как ми казваше с нескрито вълнение:“ Много харесвам жълто цвете, Вяра!  Ако знаеш само колко много обичам жълти хризантеми! Те са ми любимите!“ И по рождени дни и други празници винаги ѝ подарявах от цветята в любимия ѝ цвят – топложълт. Като слънцето. Поднасях на Нина букет жълти хризантеми, а тя сияеше като малко дете. А аз от своя страна се чувствах безкрайно щастлива. Тогава открих приятна промяна в нейното отношение. Дори лицето ѝ бе придобило по-мило и някак по-нежно изражение. Първоначалният образ, който Създателят бе вдъхнал в нея, сякаш се разкриваше все повече в действията и отношението ѝ. Това много ме радваше. Господ направи тази промяна в душата ѝ в онзи момент. Сигурна съм, че Той искаше да я преобразява. Но едновременно Той преобразяваше и мен. Чувствах се особено благословена.

Защо разказах всичко това? Защото зная, че нямам право на повече подобни грешки. Не мога, а и не искам да допускам старите си грешки. И си мисля, че разказът за Нина някак си ме задължава.

Сега гледам през прозореца и виждам колко красиви са цветята. Но колкото и красиви да са, в даден момент прецъфтяват, тревата пожълтява, листата окапват като човешкия краткотраен живот. Само онова, което има вечна стойност и съдържание остава завинаги. Остава във вечността. Безценната човешка душа, която е избрала докрай да бъде със своя Създател.

Поглеждам към стената в стаичката, където си говорехме с Нина. Онази картина, с топложълтите хризантеми, притегля очите ми. Приближавам се да ги разгледам по-внимателно и виждам малките венчелистчета, подредени хармонично и прецизно едно до друго. Нежни и изящни, облечени в най-красивото топложълто, което съм виждала някога. Гледам ги и не помръдвам. Живи жълти хризантеми. Същите жълти хризантеми, които Нина толкова много харесваше.