Едва се беше зазорило. Днес се бяха наканили да жънат последната, най-далечна нива. Повече от час път имаше до там. Ако не тръгнат навреме, току виж не успели да я довършат. А утре пак да отиват за малко... Едно ли ги чака и утре!
Бяха си приготвили всичко още вечерта. Оставаше само да впрегнат воловете. Янка провери багажа в колата и преди да потеглят, влезе в стаята да погледне малкия Василчо. Той оставаше в къщи. Свекървата щеше да го гледа днес. Взимаха го някой път с тях, но жегите напоследък бяха големи. Не е за тригодишно дете. Пък и на тази нива нямаше дърво, за да го настанят на сянка през дългия летен ден.
Василчо спеше кротко в общото легло, но тъй като и през нощта беше жега, бе извадил и разперил ръчички изпод литата черга, с която се завиваха. Янка ги прибра отново и се загледа в милите черти на лицето му. Навярно сънуваше нещо, защото клепачите му ту пърхаха като пеперуди, ту се успокояваха и усмивка цъфваше на устните му.
– Хубав трябва да е сънят му... – прошепна си мл ...