- И тая събота ми отиде на вятъра. - замислено каза докторът, докато сипваше гореща вода в разтворимото си кафе в бялата порцеланова чаша със син кант. - Можех вече да съм за риба. Намерил съм едно място, дето кълве като за световно. Пускаш - вадиш. Няма празно.
За него риболовът беше стара страст, която след раздялата с жена му се превърна в нещо като терапия. Обичаше да прекарва дълги часове сам, загледан в мътните води на реката, която минаваше край малкия град. Да съзерцава, да си спомня, да премисля. Рибата отдавна не беше негова цел, а оправданието, което използваше, за да избяга от всички в света на тишината. Оставаше там сам със себе си. Обвиняваше се и се самонаказваше на спокойствие. Понякога самосъжалението му крещеше от другия бряг. Привличаше за миг вниманието му, но той бързо го прогонваше.
В дежурния кабинет за поставяне на ваксини бяха само той и младата медицинска сестра, която вече беше извадила своята термочаша с билков чай и го пиеше бавно, на малки глътки. Тя погле ...