Тази тераса е толкова дълга и бяла, докато върху нея кротко ляга издължената ти сянка рано сутрин, когато бързаш да изпиеш дългото кафе със двойната сметана. И очите ти все още си почиват от взиране в асфалтовата лента и галят нежно и разсеяно особеното, някак по-наситено и по-дълбоко синьо в небето на август, и яркото зелено на тревата, и на оскъдните фиданки... Малцина ще те разпознаят в тези летни дънки и тениската... в светлосиньо. Последната глътка кафе със сметана попива тихата въздишка преди минутите за концентриране. Докато се преобличаш в бяло, очите ти, ръцете ти достигат обичайното си напрежение, с което часове наред се взираш в почти йероглифните почерци върху листите (формат А4), в екрана на компютъра и в болките. Те - болките - са толкова различни, че не смея дори да помисля, как успяваш да скриеш сърцето си от безбройните им толкова невидими и тъй остри, впиващи се яростно иглички... Докато аз отпивам дългото кафе със бяла шапка от сметана, през тъмносиньото око на лазурита върху безименния пръст на лявата ръка, опитвам да надникна в сърцето ти. Едва при тази последна среща събирам смелост да надникна в очите ти. Очите ти са сини... Последното мое кафе отразява - на бялата, тясна и дълга тераса - усмивката ти, уморена и учтива, забързана и все пак... Някак ласкава...
© Драгомир Костадинов Всички права запазени