КАК СЕ ОБЩУВА С ДВЕГОДИШЕН ВНУК,ПРИ ТОВА АНГЛОЕЗИЧЕН,ПРИ ТОВА РОЖДЕНИК И ТО НА ЦЕЛИ ДВЕ ГОДИНИ!
/записки от посещението на Виктор в България по Коледа и неясни сегашни разсъждения/
Ами сторих каквото можах, макар че не е достатъчно само да обичаш и говориш на едно малко същество. На летището той само гледаше сериозно, явно се чудеше защо всички му се усмихват и напират да го целуват, щипят му бузките или пък го питат нещо. Навярно го смущаваше и езикът, на който се говореше, вярно ,че му беше познат, защото майка му общуваше с него повече на български, но тук всички го говореха. Разбира се, хората му бяха съвсем непознати, дори и аз, макар че мислех, че може да ме е запомнил от екрана на компютъра. Прекалено сложно за двегодишно дете, защо му вменявах чак такива способности, не знам. Разбира се, трябваше да изградим някаква връзка съвсем отначало, съвсем трудно.
Затова пък връзката с братовчедка му Роси, тригодишна, беше изградена мълниеносно. Още щом я видя, сънена, току-що станала от леглото, той се втурна да я прегръща! Ами така де, няма значение колко възрастни има, важното е другото дете! Явно присъствието на това друго дете му създаваше някаква сигурност, нещо като уютен друг свят, където може да бъде разбран.Това не им попречи почти веднага да се сдърпат за някаква играчка. Освен това, Виктор откачаше топките от елхата и ги хвърляше навсякъде, а загрижената Роси, която беше помагала да ги окачат, вървеше след него и ги събираше. Повтаряше му да не прави така, но той не се съобразяваше, просто това му беше интересно в момента. И сега, повече от месец след като Виктор си замина за Америка, ако направи някоя пакост, тригодишната Роси казва, че той я е направил! Много удобно поведение, Виктор хем го няма за да го накажат, хем присъства в съзнанието и спомените й достатъчно,за да поеме роля на въображаем приятел. Мисля, че за малката спомени и действителност не са нещо непременно разделено от времето и разстоянията.
Но да се върнем на Виктор. Детето беше извънредно енергично и подвижно и заедно с това спокойно. Бързо разбра, че когато го обличаме, отиваме на детската площадка и взе да си носи обувките и да настоява да го обуваме. Не съм засичала на часовник, но едва ли стоеше повече от десет секунди на едно място. Хвърляше топката, търкаляше колички, натискаше копчета и най-вече бягаше насам- натам. Можеше да бъде укротен само когато му показвах снимки или видеа на самия него или на Роси. Останах с впечатлението, че разбира какво му се казва и на английски, и на български,но просто не говори. Явно за него това са езиците на възрастните и засега не проумява защо трябва да ги говори. Казва само някои думи, нещо неразбираемо и възклицания. Не можех да не си спомня, че майка му на тая възраст правеше прости изречения, знаеше имената на децата от групата в детската ясла и дори познаваше родителите им. Но този тук е малък мъж с характер, засега все още не благоволява да разговаря с нас на нашия, възрастен език!
Не спря да тича и в църквата, докато свещеникът извършваше ритуала по кръщението му и двамата кръстници и баща му едва го задържаха в най-важните моменти.Реши да влезе в олтара сам,преди още свещеникът да го занесе там, но отецът не се ядоса,каза ни да го оставим да прави каквото си иска.
Отклоних се,да си дойдем на думата. Идвам до заключението, че вербалното общуване не е приоритет на сегашните двегодишни, те по-скоро усвояват боравене с всякакви копчета, музикални играчки, детски телефони, дори оръжия. Общуват помежду си като правят нещо поотделно.
И ето, че утре Виктор става на две години. Днес, като вървях по центъра на града, гледах витрините на детските магазини и си мислех, че ако беше тук, щях да му купя тротинетка, време му е да започне да я кара. Ако беше тук, можеше да му купя и яке или голям камион. А също и някоя книжка, кубчета...Ако беше тук, щях да прекарам сума ти време в колебание и чудене, докато избера тортата. И да му се радвам, докато открива подаръците си, които ще скрия някъде, но така че да ги намери.Ех, хубаво щеше да е да е тук,но...
Сега просто ще напиша картичка във фейсбук,а приятелите ми ще я харесат и ще му пожелават много пъти много хубави неща. После ще застана пред компютъра и ще протегна ръка, за да срещна неговата ръчичка, той много обича дай пет. Може би ще застане за малко пред екрана и ще ме гледа изпитателно с необикновено тъмносините си очи. Но кой знае дали ще разбере коя съм въпреки обясненията на майка си. Една там нереална, виртуална жена, която му се усмихва, но толкова много хора му се усмихват, всички му се усмихват, той просто някак си включва усмивките на хората, които го срещат.
Боже, какво искам от детето, та то е само на две години! На две години, през половин свят разстояние, на някакъв малък екран с лоша картина, да разбере , че това е баба му...Нищо.
Ще почакам до третия рожден ден. А може би до петия или десетия...Всъщност, каква друга работа имам?
Честит рожден ден, мое слънчице, радост наша, усмивчице ангелска! Тичай бързо, пипни всичко, завърти копчето на тоя свят и го приведи в действие! А ако искаш, избягай и от нас, няма да ти се сърдя! Ще събера всичките си сили и ще чакам земята да се завърти и да те доведе отново...Хайде, какво чакаш? Слънцето вече изгря, харесай си един лъч и тръгни с него по света!
От странната ти и малко луда баба
9 февруари,2018
© Neli Kaneva Всички права запазени