13.09.2019 г., 10:30 ч.

Как тръгнах на училище 

  Проза » Разкази
1234 2 7
3 мин за четене

Есента отдавна беше започнала. Един ден баща ми ме взе със себе си в ТКЗС-то, където се грижеше за много крави. Толкова много, че не успявах да ги преброя, дори когато са навързани в дъъълга редица покрай яслите. А редиците бяха две. И между тях циментова пътека, където се разхождах спокойно. Този ден почти преброих едната редица и сигурен съм, че щях да стигна до края, ако се не бях подхлъзнал на кравешко лайно... Забравих докъде бях стигнал! Добре че никой не ме видя! Мъжете, които работеха заедно с татко, обичаха да се закачат с мен и щяха много да ми се смеят. Само най-близките крави бяха свидетели, но не съм сигурен, че осъзнаха какво стана, защото за миг ме изгледаха с големите си влажни очи и пак се съсредоточиха в нещото, което беше в яслите.
Броях усилено, защото имах огромна мъка. Всичките ми приятелчета от улицата тръгнаха на училище тази есен. Само аз останах. Малък съм бил... Така ми обясниха вкъщи.
Бе, как ще съм малък! А не ступах ли един от тях, защото ми се подиграваше, че той ходел на училище, а аз – не! Дори знаех буквите! Дори четях в буквара! Доста по-голямата ми сестра се беше погрижила за това. Но, не! Малък съм бил и това е!
...Наближи обяд и с татко си тръгнахме вкъщи. Вървяхме един до друг по улицата – той прави дълги крачки, аз подскачам, за да докарам горе-долу и моите такива и неусетно наближихме училището. Като видях голямата спретната сграда и пълния с деца двор, отново се подсетих за мъката си. И внезапно осъзнах, че с молби няма да стигна до никъде! Трябва да направя нещо! И точно сега е момента!...
- Татко, бе!... Хайде да ме заведеш на училище!
Баща ми се сепна от мислите си, погледна ме и каза:
- Малък си, малък си... Догодина...
 Ревнах.
- Недей да ми плачеш, защото няма да те водя повече с мен! – закани се той.
- Не искам с тееееб!... На училище искааааам!.... – и отпуснах всичката сила на гласа си. А после се хванах за желязната ограда и запънах краката си, отказвайки да вървя по-нататък.
Татко ме подръпна, но след като разбра, че съм сериозен, тръгна си сам, надявайки се да го настигна. Но не го настигнах. Ревях толкова силно, че ме чуха децата, които се гонеха наблизо и започнаха да се събират около мен.
Баща ми се видя в чудо. Върна се, промърмори, че миришел на обор, па тръгна пред мен навътре. Веднага млъкнах, а дечурлигата разочаровани, че представлението свърши, отново хукнаха нанякъде.
В коридора попитахме за директора, показаха ни една стая, почукахме на вратата и влязохме. Посрещна ни мъж, горе-долу на възрастта на баща ми. Те се познаваха покрай по-големите ми брат и сестра. Човекът изслуша обърканите му обяснения, погали ме по ниско остриганата глава и каза:
- Сега ще го уредим този юнак. Но да видим в коя паралелка ще е. Нали много деца тази година се събраха, та имаме две.
Той пред нас, ние по него, та в една от близките стаи. Междучасието беше свършило, децата бяха вътре. Влязохме и ние. Учителката примига от внезапното ни посещение, опита се да командва на дечурлигата да станат на крака и да поздравят, но само няколко от тях се изправиха.   А тя, като разбра за какво сме дошли, реагира остро:
- Другарю, Директор! Какво ще ги правя толкова малки? Всички доброволци при мен пратихте! Не мога да смогна да бърша само носовете им! Това дете е много изпуснало от материала…
Неволно подсмръкнах, за да и докажа, че не съм от категорията на сополивците. Ала не беше нужно, защото татко се докачи също, та и каза:
- Моят син може да чете. Няма да имате ядове с него... Можете да проверите още сега.
Директорът се засмя и поиска един буквар от децата. А те наскачаха и се втурнаха да предлагат учебниците си. Той взе един, разлисти го в началото и го постави на най-предния чин.
- Коя е тази буквичка, моето момче?
Отговорих на мига. Обърна следващата страница, по-следващата ... Отговарях като автомат. Намери текст. Прочетох... Децата зяпнаха, а на лицето на намръщената до сега учителка, внезапно се разля усмивка.
- Добре, де... Утре да дойде измит, пременен и с всичко, което е необходимо!
Победих! Първата ми сериозна победа!
А колко битки предстояха...

© Кирил Тенджов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Сега беднотията е духовна /за съжаление/
  • Ооо... не, Блу! Две паралелки - за 7-8 доброволци се сещам. Много деца имаше тогава... Сещам се и за още нещо - с торбичка изкарах първи клас. Не бях само аз така. На село беше голяма беднотия...
  • Мила картинка. Значи не си бил единственият "доброволец" Наистина чудесен разказ!
  • Bistra_Stoimenova - Ти да видиш! Но пък трябва да се има предвид, че става въпрос за есента на 1960 г. Тогава чантите бяха къде, къде по-леки!
    ИнаКалина - Благодаря ти, Краси! Ех, да можех да се върна отново в първи клас!
    palenka - И аз се радвам да те видя сред прочелите, Пепи! Хубава вечер за теб!
  • Хахаха, какво желание, какво чудо
  • Поздравления, Кирил за чудния разказ! Някои сме още в първи клас и подсмърчаме... но всичко с времето си...
  • Винаги е удоволствие да те чета! Поздрав!
Предложения
: ??:??