Как започнах и продължавам да рисувам
Аз не съм художник. Никога не съм била. Последното ми хващане на четки е било в часовете по рисуване, а това повярвайте, хич не е скоро. От осми клас до момента на прорисуването ми, бяха минали повече от четирдесет години. Вярно, че тогава се справях на добро ниво за възрастта си, но нищо повече. В нашето семейство сестра ми беше гения. Още от ранна детска възраст тя рисуваше невероятни картини и портрети на свои съученици или учители, ей така, само защото и е скучно в час. Никога не съм си помисляла в годините, че мога да се отдам на подобна страст. Но съдбата или Бог решиха друго за мен.
Бяха минали две години от смъртта на малкия ми син и аз за пореден път се наканих да отида при Милка – екстрасенс - контактьор от едно Павликенско село. Още от първата ни среща усетих, как чрез нея успявам да се свържа с душата на детето си. Знаех го не с разума, а сензитивно. Ставаше ми уютно и топло, сякаш светлина ме обливаше. През тялото ми преминаваха тръпки, които за мен винаги са гаранция за истинност. След всяка среща с Мила, една изключително красива и усмихната млада жена, аз си тръгвах позитивно заредена и с вяра, че животът на душите ни не свършва тук и сега. Чрез нея научих подробности за убийството, което никой не знаеше, най-малко пък тя. Чрез нея получавах тази огромна любов, от която имах неистова нужда.
И така до поредния ден, в който отидох при Мила и отново се свързахме с Тихчо. Реших аз да се похваля с поредната си нова стихосбирка, когато тя /чрез него/ ме прекъсна и каза:
- Това е чудесно, но освен писането, ти трябва и да рисуваш!
- Как да рисувам? – отговорих изумена. – Аз не мога да правя това.
- Можеш, можеш, започни с дървета. Те са свръзката с този и моя свят.
Премигах няколко пъти. Кимнах с глава и подминах темата.
След срещата това предложение ми излезе от главата. Не това беше най-важното в живота ми към този момент. Престояха ми професионални предизвикателства и издаване на нова стихосбирка за деца. Бях написала доста детски стихчета още преди трагедията и си внуших, че вече им е време да видят бял свят.
Минаха два-три месеца и аз пак реших да отида при Мила. Срещата ни премина както обикновено. Духът на детето ми дойде, усетих го, поплаках /само пред нея си разрешавам да го правя/. Казахме си колко много се обичаме. Отново попита за най-любимите за него хора, баща си, батко си и за Сиска, неговата приятелка. Дори ми намекна, скоро да очаквам внучка. Чак подскочих от радост, защото в себе си знаех, че в близко време ще гушна едно земно ангелче. Тъкмо щях да тръгвам и той /тя/ ме попита:
- Мамчо, ти защо още не рисуваш?
- Как бе, маме, нали ти казах, че само леля ти го може.
- А ти опитай, моля те! Прави го и с пръсти. Така ще наситиш картината с твоята енергия.
Тръгнах си, но зрънцето в главата ми взе да зрее. И един ден нещо ме накара да вляза в книжарницата за художници във Велико Търново и си накупих моливи, четки, бои и платна за рисуване. Започнах плахо. Влизах в Ютуб, гледах уроци за начинаещи художници. Драсках с моливите, триех и мърморех, абе сложна работа е това. Хората учат в училища за изкуства, после в Художествени академии. То ако е толкова лесно, всеки ще рисува. Но интересното е, че не се отказвах. Такава ми е природата, нали съм зодия Телец. Думите на детето ми звучаха все по-настоятелно. Няма да забравя първото платно, което нарисувах – „Четирите сезона“ . Дърво с огромни корона и коренища, което сякаш преминаваше през сезоните със своите различни окраски. Качих картината на Фейсбук стената си и за моя голяма радост, получих много харесвания с мили коментари. Хората се надпреварваха да ме хвалят, а моята душа се пълнеше с щастие.
И така се започна, та вече цели пет години. Рисувах, рисувах с четки, но основно с пръстите на ръцете си. Нямах търпение да дойдат почивните дни и да грабна боите. Смесвах багрите по мое усмотрение и картините светваха. След време ми попадна къмъче, което сякаш ми подвикна, нарисувай ме. Естествено и то също беше нарисувано с дърво. Къмъчетата станаха новата ми страст. Търсех ги и намирах къде ли не - по пътя, по брега на морето или на реки. Приятелки ми събираха и носеха. Аз рисувах ли рисувах, но каквото и да беше, почти на всички присъстваха дърветата. Знаех, че те са свръзката с нашия и неговия свят. В годините изпонацапах над петдесет картини и стотици камъчета, които с радост намериха новите си стопани. Така е и до днес. Домът ми е пълен с картини и камъчетета, които вече се чудя къде да подредя. Багрите ме карат да се чувствам жива и временно да трансформирам болката в любов. Хвана ли четките и не усещам как минават часовете. Дори чашата ми с кафе остава недоизпита. И с писането е подобно, но там концентрацията е друга. Емоцията е различна. Нужни са много думи, с които да се изрази. А при рисуването.... просто потъвам в него и докато не излезе картината, сякаш съм в друг свят.
Така с мислите за моето дете съм още жива. С негова помощ оцелявам и съм му благодарна за дарбата!
Аз не съм художник, мили хора! Аз съм само посланик на добротата и красотата, които той ми изпраща от другия, паралелен свят! Дали защото има нещо отвъд или моят дух е силен, не знам, но продължавам да живея, творя и обичам и за двама ни в този живот.
© Таня Мезева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Гали, благодаря ти за този глас!
-
Откровение за могъщата сила на човешкия дух! Глас и успех, Таня!
-
Лати, благодаря ти от сърце, миличка!
-
Понякога самодейците са по-добри от професионалистите. А ти рисуваш със сърцето си, Таня!
Само ще уточня, че ТОЗИ, КОЙТО ТИ Е ГОВОРИЛ, Е БИЛ БОГ!
Успех и от мен! -
Благодаря ти от сърце, Ласи!
-
Продължавай да твориш, Можеща!
-
Нина, Дочи, благодаря ви!
-
Таничка... Няма ясна граница между световете и на най-талантливите им е позволено да надникнат... Успех!
-
Харесах, поплаках, Таня пиши когато си почиваш от рисуването! Успех!
-
Благодаря ви, мили хора! Аз проза не пиша. Това е един от малкото ми преживени разкази, в които съм сложила душата си. А тя определено по стечение на обстоятелствата е заредена с много силен дух.
-
Глас, успех!
-
Не съм пристрастна към теб зарад името ти/дъщеря ми също е Таня/, а към твоите "моженета", Таня! Още когато четох за "Добрите хора", архивирах си го и често препрочитах...После с "камъчетата", и този ти талант е завиден, а сега, така си описала откритието ти, че го имаш, че образът ти е завършен- безспорно всичко можеш...Интересен е начинът, по който си осъзнала този си талант-. рисуването....Гласувам за успех, Танче!
-
❣
-
Без думи...но с глас от мен.
Успех! -
Давай! Глас.
-
Гласувам с удоволствие и пожелавам успех, Таня!
-
Таничка, нямам думи... Продължавай... Не мога да кажа нищо друго...
Прегръщам те! Гласувам! И ти желая успех!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
