Знам, че е неизбежно и вече го усещам. Как ми се изплъзваш. Ден след ден ще спрем да мислим един за друг. Един ден ще се събудя и няма да ми липсва ентусиазмът да отговоря на съобщението ти. Няма да имаме нужда да си кажем какво се е случило през деня ни. Няма да се сещам за теб, ако някой спомене любимата ти група или ако отивам до Старбъкс. Ще видя смешна котка на пътя и няма да бързам да я снимам, за да ти я покажа. Вече няма да ти пращам рецепти за мляко с ориз или да те питам какво искаш от магазина. Ти няма да бързаш да ми се похвалиш, когато отиваш да видиш семейство си. Постепенно ще спрем да си говорим, ще остане ехото от нас. Ще си разменим няколко думи на рождените си дни или на Нова година, или в някоя дъждовна събота следобед. Ще ме питаш как съм и ще ти кажа, че съм добре, само защото си изпуснал нишката на живота ми и не мога да ти обясня вече защо не съм. Ти ще отговориш по същия начин поради своите причини. Ще се заобградим от нови хора. Ще имам приятели, които никога няма да чуят името ти. Както и ти приятели, които няма да чуят за мен. Ще създадем семейство и дом. Поотделно. Колкото и да не ни се вярваше, че ще можем. Трябва да забравя рождения ти ден и да запомня нечии друг. А не съм добра в запомнянето. Още по-малко в забравянето. Ще трябва да допусна съвсем нов човек до себе си и да започна всичко наново. Ще трябва да му разкажа за детството си и колко ме е прецакало. Ще му разкажа, че съм лекар и той ще се впечатли. Ще трябва отново да разказвам защо обичам сивото и защо любимото ми животно е кокошката. Страшно е в началото. Да се научим да живеем един без друг. Но ще сме добре и ще мине. Любовта, приятелството, не могат да са вечни и все някога трябва да приключат. Дадохме най-доброто от себе си. Ти ме научи да се обичам, а аз  те научих да не се обвиняваш за смъртта на баща си. И не сбъркахме никъде. Ще постигнеш страхотни неща, както и аз. Жалко, че няма да ги видим. Но ще се оправим, довери ми се. Просто го знам. Колкото и страшно да е. Ще се научим да живеем както преди да се срещнем.