Каква романтика!
-Та-ка-a!... Подписахме трудовия договор с теб, наборе. По на седемдесет и кусур години сме, ама и двамата още око хващаме, не се даваме лесно, нали?... Ей, аз вече два пъти се развеждах, докато най-сетне да случа с третата си жена. Мадама и половина е, двадесет и осем годишна, с бедра до сливиците, че и отгоре - абе, истинска чаровница! – фамилиарно рече Големият шеф и потупа новоназначения си портиер по рамото.
- Да, подписах договора с вас, господин Видев и от утре постъпвам като охрана във фирмата ви. Радвам се, че се разбрахме за всички подробности – някак притеснено и делово откликна Донев.
-А-а-а, не бързай толкова! Не сме се разбрали – още не съм ти казал най-важното: Когато видиш, че жена ми се задава, винаги ще излизаш от кабинката, ще й се покланяш ниско и ще й целуваш ръка! Това трябва да правиш задължително, за да си имаме уважението, разбра ли!? – отсече шефът.
Донев помръкна, но навреме се съвзе.
-Господин Видев, знаете, че съм бивш летец, сега получавам всеки месец по 250 лева пенсийка, но си имам принципи и на никого не се кланям! – без да му трепне гласът, изрече новоназначеният и, докато началникът да се усети, издърпа договора от ръцете му и го накъса на ситни парченца.
-Глуу-пак!... Върви по дяволите тогава! Кандидати за работа има колкото щеш! Дреме ми за теб и за тъпите ти принципи! – управителят на фирмата истерично се разкрещя след Донев, който вече се отдалечаваше с твърда стъпка.
Ръмеше ситен дъждец. Бившият летец се позагърна в избелялото си яке и след завоя, вместо да се запъти към къщи, свърна към градската градина. Какво щеше да обяснява на жена си? - Че пак ще се греят на печка „Чудо” и ще вечерят на свещи, защото няма с какво да си платят тока; че пак няма да купят подарък на внучето за рождения му ден; че пак ще броят стотинките за хляб и кисело мляко… Ех, имало е и по-лошо!...
Летецът вече не усещаше нито упорития ръмеж, нито доскоро сковаващия го студ. Бавно започна да обикаля по алеите, а спомените му изплуваха от ярки, по-ярки. Ето, връща се назад – някъде между 1949 и 1953 години, когато още беше ученик в образцовата земеделска гимназия в Садово. Възпитателят Вълканов пак е строил момчетата за тъй нареченото „встъпително мото”.
- Кой е генерален секретар на комунистическата партия на Испания? – бодро пита той.
- Долорес Ибарури Гомес, с псевдоним Пасионария – високо се провиква специално подготвен ученик и подканя момчетата: - Повторете, другари!
„Другарите” няколко пъти послушно извикват името на комунистическата деятелка. Стомасите им къркорят, затова прилежно бързат да привършат с възпитанието, та Вълканов най-сетне да благоволи да ги допусне в столовата и там да им раздадат жалките порцийки варени картофи или бобец, с които да се опитат да залъжат непоносимия си глад. И така, това се повтаря всеки Божи ден, преди закуска, обяд и вечеря - вместо молитва...
Точно сега, докато обикаляше безцелно по алеите на градската градина, в съзнанието на Донев изплува и злокобната нощ, в която другарят Вълканов грубо разбуди младежите, накара ги да се облекат за пет минути - като войници, и им нареди по-скоро да тичат към обора на новосъздаденото Трудово кооперативно земеделско стопанство /ТКЗС/, за да попречат на селяните да си отведат отнетите им крави, коне, овце и кози. Като в кошмарен сън видя разчорлените, бесни жени, въоръжени с вили, ръжени, метли и колове. Ето, той се изпречва на пътя на бременна невеста, повела кравичката си, а тя му стоварва един ръжен по главата. Завива му се свят и младежът пада в калта – лепкава, примесена с прясна тор...
Свестява се в спалното помещение на земеделския пансион. На другия ден вече е по-добре, за да осъзнае, че селището е пълно с милиционери и военни, и да участва в последвалите събития. В салона на гимназията учениците посрещат министъра на земеделието – Титко Черноколев. Възпитателят Вълканов им нарежда да заемат балкона и, когато плесне с ръце, да скандират: „Искаме ТКЗС! Искаме ТКЗС!”... Залата се изпълва с недоволни жени. Мъжете в същото време са в кръчмата и там тихичко и страхливо бистрят положението. До вратите на салона са застанали на пост милиционери и едри момчета от гимназията – пропускат само безобидни жени с празни ръце.
- Върнете ни животните! Ще ги изморите, както сте ги наблъскали на едно място! А и лошо ни храните добичетата - по цял ден реват, ще ни скъсат душите! – провиква се една старица.
- Искам си кравичката! Децата ми ще умрат от глад без мляко! – обажда се друга жена.
- По четири стотинки на ден ни плащате в това ТКЗС, как ще оцелеем? – извисява глас млада невеста.
- Кравата ми няколко пъти сама бяга от стопанството ви. И двете плачем пред обора в двора ни – ако щете вярвайте, ама в очите й има сълзи, тя мучи дълго и протяжно и гледа да свре главата си в скута ми, сякаш ме пита защо съм я натирила… - проплаква същата бременна булка, която предишната нощ е ударила Донев с ръжен по главата.
Вълканов плясва с ръце и момчетата започват да викат: „Искаме ТКЗС! Искаме ТКЗС!” Донякъде успяват да заглушат ропота в залата. След малко по-будните жени вече са арестувани и подкарани кой знае накъде. Докато ги извеждат от салона, Титко Черноколев изнася реч за ползата от Трудовото кооперативно земеделско стопанство и за упадъчния буржоазен морал, проводници на който били и жените от Садово, Кочево, Чешнегирово, както и от другите селища в Краймаричието...
Спомените - същински зловещ сън, връхлитат бившия летец и той ускорява походката си. Отдавна не усеща ръмежа, отдавна не потръпва от студа. Тръгва по алеята с могъщите кедри, а мислите му го отвеждат в студентските години, когато следва във Висшето военно училище. Тогава задълбочено изучава история и един преподавател има неблагоразумието да го запознае с протокола „от заседанието на секретариата по хода на Народния съд и мерките за отстраняване на някои недостатъци”. И до днес не могат да се заличат от паметта му прочетените там слова, изречени от Титко Черноколев като упрек към Народния съд: „Подсъдимите се оставят излишно да декламират. Трябва да се прекъсват!... Не се използват възможностите, които дават самите подсъдими.” Именно тогава младежът се отвращава и решава никога и на никого повече да не се кланя....
Донев обикаля като луд из алеите на парка и почти се сблъсква с група девойки, които крещят: „Свобода за Ванко 1! Свобода за Ванко 1!” Тогава бившият летец не издържа - спира и сяда на една пейка, подпира челото си с длан, то пари, а главата непоносимо го боли. „Порочен кръг, Господи! Дали някой ден ще се излезе от него?” – мисли Донев и след всеки повик „Свобода за Ванко 1!”, сякаш чува и своя вик от онова далечно време: „Искаме ТКЗС!” След този кошмарен спомен той тръсва глава и отново, с твърда походка тръгва към къщи, където го чака печката „Чудо” и вечерята на свещи.
Каква романтика!...
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Кръстина!
-
Нищо ново под слънцето, новото е
добре забравеното старо, повтарят се
едни и същи неща, само дето са
съвременно гримирани ...
Поздрави за талантливо написания разказ!
БЪДИ!
-
Благодаря, Пепи!
-
Сълза и смях...това е...
-
Прав си, Борис. Коментарът ти е страхотен!Разбирам, че сме си получили "говедата"-парвенюта, някои от които представям и в този разказ /Видев/, и във фейлетона "Силният"/Груйко Груйков/ и те, вместо да орат, са станали оратори, както изключително сполучливо казваш ти.
Благодаря! -
Оооо "Чудо"... получихме си говедата обратно, но вече не искат да орат, защото са оратори!
-
Благодаря за отзива, Петя! Твоят Педро от "Жега в Мадрид" коренно се различава от описания от мен Голям шеф, от моя бизнесСВИН, от моя парвеню, който унижава служителите си и има чалгаджийски култура и морал. Когато един мъж целува ръката на жена по свое собствено желание и в описания от теб случай, е нещо наистина красиво, но когато един бизнесСВИН задължава портиера си да се покланя ниско и да целува ръката на незнам коя си подред негова съпруга, която може да му бъде дори внучка и която се е омъжила за парвенюто не от любов, а по чисто материални причини, това е грозно унизяване на подчинения.
Поздрави! -
Честит празник, Роси!
Чудесен разказ, прочетох на един дъх,както всичко твое!
Ако изляза извън рамките на сюжета,аз съм за покланянето пред жената и целуването на ръка.Спомних си една трагикомична сцена от първите ми години тук: аз току що започнала работа в една къща на много богато семейство.Идват на гости родителите на съпругата,които не познавам, аз влизам, облечена в престилка на домашна помощничка с поднос в ръка и шестдесетгодишният сивокос адвокат, който си дреме, отпуснат на дивана в гостната, става и...ми се покланя дълбоко, така, както си е с костюма за няколкостотин евро.Това е прототипът на Педро от моята Жега в Мадрид.
Поздрави! -
Благодаря за отзива, Галина!
Честит празник! -
Иван, Веска и Ангел, благодаря ви!
Честита Баба Марта на всички!
Да сте здрави и щастливи! -
Честита Баба Марта!
-
Много ми хареса! Поздрав Роси!
-
Ваня, Мартина и Магдалена, благодаря ви!
-
„Порочен кръг, Господи! Дали някой ден ще се излезе от него?”
............това е основния въпрос, който си задаваме всички...
Роси, актуален и много силен твой разказ..
сърдечно те поздравявам. -
Поздрав, Роси!
-
Ангел и Ивон, благодаря ви за отзивите!
-
С поздравления, Роси!Много хубав разказ!
-
Тъжна романтика... "Пременил се Илия, погледнал се - пак в тия."
"И скучно, и грустно, и некому руку подать"
Поздрави Роси! -
Илияна, Водолея и Вилдан, благодаря ви!
-
„Порочен кръг, Господи! Дали някой ден ще се излезе от него?”
!!! -
Хубав разказ, увлича от самото начало, та чак до края му! За кратко време прелетях до миналото и обратно и също се попитах: „Порочен кръг, Господи! Дали някой ден ще се излезе от него?”
Поздрав! -
Силно и обективно, паралелите са прозрачни. Има болка и гняв в героя. Хареса ми как си предала неговия характер и образ. Поздрав!
-
Огнян и Цонка, благодаря ви!
-
Прочетох на един дъх,което рядко ми се случва.Толкова е стройно,всичко е на място,очарована съм!!!Браво,Роси!!!!
-
Викове, заглъхващи в неразумието на един народ!
Харесах много, Роси!
Философски звучи и задава въпроси! -
Веска, Силвия Райчева, Нина, Силвия, Илко и Плами, благодаря ви за отзивите!
-
Колелото на историята се върти...
Поздрав, Роси!!! -
Поздравления Роси!
-
Благодаря, Антонио! Много исках да изразя с този разказ, но не зная дали съм успяла.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
