Дойдоха ми гости – семейство чужденци. Съпрузи с две малки деца. В душата ми се прокрадна леко притеснение като видях децата – 4, 6 годишни. Колко ли шумно ще стане в къщи, безпорядък. Обаче аз ги бях поканила!
На следващият ден всички станаха тихо. Децата ако имаха въпроси, просто се приближаваха към родителите си и питаха. Проблемите се разрешаваха бързо. Животът тръгна по установения ред. Всички знаеха своите задължения и ги изпълняваха без възражения. Не се усещаше, че в къщата има малки деца!
Успокоих се, че не съм сбъркала.
Един топъл слънчев ден излезнах да пия кафе до близката градинка. Около мене имаше много хора – деца, родители. Вниманието ми беше привлечено от три пет годишни момиченца – добре облечени. Когато обаче започнаха да разговарят - от устата им излизаха само крясъци, писъци, викове. Не бях в състояние да чуя дори собствените си мисли. Обърнах се укорително към седящите на пейката майки:
- Извинете, не може ли децата Ви да разговарят тихо. Не е нужно всички да ги слушат.
Майките ме изгледаха с неразбиране:
-Разбирате ли какво искате? Ние отглеждаме ДЕЦА!
Нищо не можах да отговоря. Мислено направих сравнение с гостите вкъщи.
Дали в един момент децата ще разберат, че вече са станали големи хора и ще знаят ли какво значи ред и как трябва да се държат?
© Алина Всички права запазени