Какъв ти е проблемът?

Всичко започна сякаш от нищото. Една приятна разходка щеше да ме прати право при доктора. Та вървяхме си ние семейно на гребната база за една приятна разходка. И тя беше приятна, докато моят автомобил не започна да изостава. Татко подвикна:   

– Абе, сине, да не ти свърши горивото!

– Не, бе тате, нещо са ми меки гумите – рекох му аз и бързо се паркирах на близката пейка. След пет минути почивка аз отново бях готов да запаля двигателя. Междувременно бях напълнил и резервоара с газ и бензин, тъй че не виждах  какво може да ме спре. И тръгнах аз смело напред, но постепенно отново изостанах. Баща ми направи учудена физиономия и ми заяви: 

– Хайде мини пред мен!

– Защо, и ти ли се измори – попитах го с усмивка. 

– Не, бе, искам да видя лимузината отзад (да я виждам пред себе си) – допълни той и се концентрира върху походката ми.

Така повървяхме няколко минути. Таман се бях успокоил, и се чу гръмовният глас на баща ми:

– Мале, сине, че на теб са ти криви гумите! 

– Какво? Как така? –учудих се аз.

– Ами така, как, както ме чуваш – рече той и допълни. – Я бързо седни на пейката.

Седнахме, баща ми ми свали обувката, разгледа крака ми и заключи:

– Не само гумите, сине, ами и джантите ти са криви – завърши той и започна да клати глава.

Само няколко дена по-късно аз вече чаках пред кабинета на чичо доктор ортопеда. А как стигнах до тук ли, ами лесно – моята баба, една умна и оправна жена, се погрижи за всичко и ми намери най-добрия автомонтьор, който обаче носеше бяла престилка.

Има страх, няма страх, най-после дойде и моят ред и аз се паркирах в кабинета на доктора. Той се усмихна и закачливо рече: 

– Дай да видим сега какъв ти е проблемът. 

Аз се заех да развивам болтовете, свалих изкривените си гуми и останах по голи джанти. Специалистът започна да ме оглежда. Минутите минаваха, аз се изморих да седя прав, а онзи продължаваше да цъка с език. Накрая най-после рече:

– Абе, момче, че ти си пушка. Нищо ти няма. – заключи той и ме потупа по рамото.

– Как така! – реагира баба веднага. – Защо тогава се уморява толкова лесно? – попита тя с подканящ тон.

– Ами, не знам, според мен всичко си е наред. Ако има нещо, то аз не го забелязвам на пръв поглед.  

– Огледайте отново все пак. Важно е! – още повече настоя баба.

Човекът загуби доста време, но гениална мисъл така и не го осени. Все пак под заплашителния поглед на баба той не посмя да се откаже и рече: 

– Ставали ли са някакви инциденти с кракомобила? – попита той и леко тъжно се усмихна.

Без да мисля много-много, аз отвърнах, че не се сещам. Все пак къде истини, къде с малко въображение, аз стъкмих едни истории, в които може да съм повредил кракомобила си. 

Първо разказах следната случка:

– Беше топъл и слънчев ден. Слънчицето грееше високо на небето и ми се усмихваше като красиво...

– Човече! – възрази докторът. – Дай малко по-накратко. Знам, че те бива да говориш,но...

– Добре де, добре! – рекох аз и започнах по същество. – Ритах си футболче в парка и всичко ми беше наред. Но в играта  изостанахме в резултата. И тогава аз поех инициативата, запалих двигателя, форсирах и се изстрелях напред. Изпреварих един, двама, трима и се устремих към вратата. 

– Дотук някакви контузии?

– Не, разминах се само с леко одраскване на бронята. – обясних му аз и продължих разказа си. – Тъкмо се готвех за изстрел, когато  изведнъж  ме засече едно старо изпочупено селско рено, след което аз лежах на земята и се превивах  в адски мъки. 

– Да не си си чупил крака, момче. – попита изненадан докторът.

– Е, не чак крака, но пак много ме за заболя.

– Изкълчен, навехнат...

– Не, бе докторе, онзи багер ми стъпи върху пръстите и... и ми счупи нокътя. – довърших аз и докторът се свлече на стола си. След няколко секунди, в които да асимилира  вълнуващата развръзка, слабичко продума: 

– Това ли е, това ли е случката... 

– Ами, да, вие какво си мислехте! Аз съм внимателен и отговорен шофьор. 

– Абе, приятелю, ти си страхотен разказвач, но... но това не ни помага.

– Ааа, спокойно, аз имам още истории... – не довърших аз и часовникът на стената изръмжа като стара жигула. Работното време на сервиза свърши.

Докторът погледна баба с тъжен поглед: 

– Това е, за съжаление нямаме повече време. Ако искате, ще ви свържа със специалист по... – прекъсна го баба, преди да е довършил.

– Няма нужда! Благодарим ви за отделеното време. Хайде, Бобче! – повика ме баба и се запъти към вратата.

– Лека работа, докторе! Беше ми приятно, но времето отлетя със скорост на западна кола. Ах, че ми е празен резервоарът – рекох аз и се потупах по коремчето.

– A, ей, чакайте малко! – извика след нас докторът и ние се спряхме. – Елате! – махна ни той с ръка и ние се върнахме в сервиза.

– Какво има, докторе? – попита баба. – Да не би да искате да си платим, ааа...

– Не, не, не, чакайте! – обърна се той към баба и ме привика към себе си. – Я си вдигни блузката.   

Аз, без да знам защо, просто го направих. Той ме погледна, усмихна се като котарак пред сочна хапчица и ми заяви решително. – Аха, знам какъв ти е проблемът!

Докато ние гледахме очакващо, докторът не спираше да се усмихва и да мълчи.      

– Айде, бе докторе, кажете какво става! – нетърпелива го подкани баба.

– Не виждате ли сама! – рече още по-засмян докторът и ме потупа по коремчето. – Как искате този приятел да не се изморява с този разширен резервоар. – допълни докторът и се метна каталясал на стола си.                                                                                                             

– Така значи, вие викате, че момчето ни е дебело, ааа...                                                              

– Моля ви се, не ми се обиждайте. Трябва да се радвате, че с кракомобила на момчето всичко си е наред.  А това лесно се оправя с малко спорт – подхвърли ми той.                     

– Какъв спорт ще ни препоръчате? – с последни сили попита баба, изненадана от развръзката.                                                                                                                                           

– Според мен, тенисът е идеалното решение! – категоричен беше специалистът. – А пък и там знаеш ли колко готини момичета тренират това. – каза докторът и почти ме нави да се запиша.                                        

– И на мен идеята ми се струва добра! – рече баба и най-после се усмихна доволна.           

– Така е, само за едни 60-70 лева на месец...                                                                 

– Бааа, ха-ха! – изръмжах аз и се засмях. За тия пари – да не съм луд! Знам, че здравето е най-важното, но... Вместо да се охарчвам, по-добре просто да си отида на гребната и да спортувам. А пък и там също има много хубави момичета! – довърших аз и потупах доктора по рамото за добре свършената работа.