Това е разказ, който цели размисъл и провокация. Разказ за сблъсък на поколения и ценности, за моментите когато просто трябва да замълчим и да приемем различната гледна точка...

 (Не ме бива много с "перото" и писането ми е само  хоби... Това е вторият разказ,  който съм писала и ще се радвам на коментари и критика :) )

          На Лазарина човешките предразсъдъци ѝ бяха чужди. Или поне повечето. Тя е от онези„ужасни“ майки, които се пързалят по пързалките с децата си, люлеят се на люлките с тях и в същото време се случва понякога и да си изпуснат нервите, слизайки по този начин още по-уверено на нивото на децата. Често има нужда да не е перфектна в очите на околните. Но не е много лесно да се измъкнеш от оковите на   общественото мнение. „Kое е по-правилното – питаше се често тя –  да изпускат парата, като ги науча да се радват и ценят малките неща от ежедневието или пък да събират напрежението, утайката и горчилката в себе си, докато се изкривят вътрешно и от тях остане черупката на едно бездушно същество, което да удовлетворява погледа на общественото мнение?“

        Определено Лазарина предпочиташе първото и често търпеше критиката на околните за това. Не заради друго – просто не обичаше някой грубо да навлиза в света ѝ, т.к. имаше ясна и конкретна представа относно това как да отглежда и възпитава децата си. Е, понякога се съмняваше в себе си... Приемаше укори и съвети, но преди всичко слушаше сърцето си и се опираше на опита, който трупаше с всеки изминал ден...

         Слънцето светеше ярко, а лъчите му се отразяваха в златните коси на Лазарина. Само някъде в далечината се виждаха облаци, които енергично се опитваха да се съберат заедно. В очакване на поредната вечерна буря тя бързаше да прибере децата си. Хората около нея също бяха забързани в ежедневието си. Младата майка погледна към парка и неусетно за нея забрави за очакващата се буря. Слънчевите лъчи пронизваха красиво листата на дърветата и се отразяваха в зелената трева. Лазарина се наслаждаваше на всеки един момент по пътя към градината – на усмихнатите деца, на възпитаните шофьори, които ѝ даваха път, на аромата на липите, на странното благоухание, което се носеше във въздуха...

          Не беше трудно да реши да се наслади на аромата, оставен от дъжда, валял през нощта. Тревата не беше изсъхнала достатъчно, но след дъжд светът сякаш е друг. Сякаш е преживял катарзис. Дърветата и майката земя излъчват странен и различен аромат, който опиянява. Всичко е някак по-спокойно и може да се усети с всички човешки сетива.

Лазарина, реши да сподели с децата си това вълшебство. По пътя към парка разискваха с приемлива за децата сериозност темата за добрите и лошите постъпки. Харесаха ѝ разсъжденията на най-мъничкото - Калин, което по свой начин бе проумяло, кои постъпки са лоши и кои добри... За един кратък миг, като приливна вълна, я заля чувство на гордост. Сякаш светът спря за миг и единственото което съществуваше бяха тя, Калин и удовлетвореността на една майка. Неописуемо е чувството, което изпитва майката, която е вкусила от успеха си, в следствие на своето възпитание и е успяла да предаде ценни уроци на децата си.

–       Явно съм на прав път – усмихна се тя и едва промълви без глас.

Умислената майка, седеше кротко на една пейка и се любуваше на залисаните в игра деца. Те тичаха нагоре, надолу по огряната от лъчите на слънцето трева, по която все още имаше дъждовни капчици и се наслаждаваха на свободата си. Раздираха тишината с медените си гласчета, които се смееха и така придаваха още по-голям смисъл на парка. Какво щеше да е този парк, без смеха на децата? Просто една гола и самотна поляна, копнееща някой да нагази в тревите ѝ. Копнееща да научи човешките съдби и копнежи.

          Най-малкото детенце бе завладяно от получилата се кал след дъжда и причудливите форми, които можеше да изобрети с нея... За ужас на малкото хора в парка – Лазарина не се скара на детето си. То пък от своя страна, като едно малко пещерно човече реши, че вече не му се играе с кал и продължи към следващото предизвикателство. Децата сред природата са като току що пуснати на свобода „луди“– искат да опитат по много, от всичко. И заниманията на хлапето се прехвърлиха върху катерене по пързалката и спускане по нея. Не може да се опише тази детска радост. Пързалката също оживя и вече и тя не изпитваше самота.

Лазарина не се скара на детето. Тя го бе оставила да се наслаждава на допира с природата. Беше го оставила да изучава света около себе си.

Детето се катереше и пързаляше с калните си обувки. Една възрастна дама с невъзмутимо самочувствие и изискaно облекло от 70-те години на миналия век седеше до пързалката и я триеше след малкия Калин, защото и нейното внуче щеше да се пързаля. Жената стрелкаше Лазарина с такъв поглед, с какъвто орел дебне плячката си, която току що ще изяде...Това накара майката само да се засмее на зоркия надзирател.

       В това време Калин се бе покатерил отново от неправилната страна на пързалката и този път взе, че стори път на внучето на разтревожената баба, която в този момент смени цвета на лицето си и със строгост на надзирател в затвора, избърса отново калта от пързалката с думите:

–       Хайде отиваме да се люлееш – и отново изпрати на момичето страховит поглед.

Отивайки да изхвърли вeстника, с който бършеше след Калин, начумерената жена, сърдито каза на Лазарина (сякаш търсеше с кого да се скара за деня)

–       Госпожо, така дрехите на децата се цапат...

Учудващо за себе си Лазарина запази завидно самообладание на скала и с дълбок и равномерен тон отвърна:

–       Знам, но сега е времето децата да си играят в калта и да се цапат. Кога да го правят, иначе? Когaто станат на моята възраст ли?

–       Аз просто Ви казвам, че не е редно, затова се местим на люлките..

–       За мен детството е веднъж и не ми тежи да пера... По добре да се цапат сега, а не като пораснат – Кога да се насладят на това?– каза отново спокойно младата майка.

          Не закъсняха и други майки, които се провикваха някъде отдалеч на децата си, казвайки им да внимават, че ще се изцапат. Казваха им да не се пързалят, защото са с кални обувки. Но дали децата не пропуснаха този шум край ушите си, сякаш беше нещо нормално, за ужас на своите майки, които не помръдваха от пейките. Та дори самата Лазарина, която също бе майка, не ги взе на сериозно.

„Защо са ги облекли в модерни ролки и дрешки – каза си Лазарина наум. Защо са ги довели тогава в парка, като не искат дечицата им да се цапат? Това си е живо наказание. Все едно да отидеш на море и да не влезеш в него, защото ще се измокриш.“

Поседяха още малко. Лазарина погледна часовника си, който показваше 19 часа. Вече бе късно за игри, а и отново се заоблачаваше. Купчина облаци, наподобяващи захарен памук покриха небето. Младата майка събра децата си без никакъв проблем и дружно се запътиха към дома,защото беше време за най-вкусната, топла и заслужена вечеря приготвена от сръчните ръце на мама, а и тя трябваше да разсъждава върху днешните си постъпки.

–       Дали всъщност съм добра майка? – питаше се - Дали постъпвам правилно, като позволявам на децата си да се докоснат до природата и преди всичко да ги оставям да бъдат себе си? Дали ще пожъна качествени плодове... Ще получа ли удовлетворение на старини?

          Живеем в странни, объркани, времена на несигурност и някакъв наложен ни, сякаш насила, страх... Уж сме „отворени“ за света, а се затваряме в домовете си и си изграждаме въображаем затвор. Свободни сме, но в плен. Предпочитаме да „арестуваме“ децата си между четири скучни стени, вместо да ги пуснем да играят (в истинския смисъл на думата) в парка. Времето също ни „помага“ да затворим хлапетата си, като им пречим да се насладят на красотата на природата, аромата на липи и прясно окосена трева, което зарежда с много позитивна енергия, спомага за душевен релакс и пречистване.