Чинията с урда* стоеше непобутната на трема*. До нея в панерче просветваха току-що откъснати розови домати с капчици вода по тънката кожица, като бисери. Вуйна направи последен опит да ни проагитира да хапнем за закуска филия извара с домат. Ние обаче упорито се цупехме на храната, надявайки се да получим вафли от селския магазин.
- Още не сте гладни – отсече разсърдена тя и дръпна храната настрана. – Марш на улицата да играете!
Заподскачахме като рошави щъркчета боси по песъчливия път. Дръпна ни като магнит пъстра тумба* от хора, идваща откъм железопътната линия. Децата от горния край на селото тичаха възбудено около две жени, които се провикваха периодично с протяжени гласове:
- Калайдисваме тигани, тави, тенджери! Калайдисваме тигани, тави, тенджери!
В малкото ни село калайджии идваха през август. Оставаха ден-два, събираха почернели тигани, калайдисваха тавите за сладко и ги връщаха светнали като слънце на собствениците срещу скромно заплащане.
За тези няколко дни южното селце до р ...