Глава единадесета

Попътни размисли за китайците

И си вървя така по пътя, и си зяпам по витрините на магазините и младите булки, и зървам един от двете хиляди китайци у нас, дето вече май станаха милион. Те това китайците, казвам ви, трябва за пример да вземем.

Наскоро, например, разбрахме, че китайският състезател по батут станал първият китайски космонавт. Което означава, че ни застигат. А скоро и ние ще се юрнем – да ги гоним. Защото нищо не се знае – днес бензинът е няколко долара галона, утре ще стане 50 юана.

И как напредват без политици и постоянни избори? Нашите едно си знаят: „Дайте ни година власт и ще нахраним народа. Дайте ни още година – и ще го нахраним пак!”. А онези с един ориз се оправят.

Пък може да е нещо манталитетно. Ето – никой не знае колко са вече. Макар ние да се смятаме за първи любовници /възвратно местоимение „се”/, в припадък на хормонална активност все говорим колко сме могъщи, а те… Ами те мълчаливо си вършат работата.

Затова нашата армия се събира на празник в един ресторант, две сепарета. За войници и офицери. И се черпи свободно. Тъй като в армията заплатите са високи. Поне така казват. Генералите.

А в тяхната армия има нова тактика – незабележимо придвижване на малки групи по два милиона.

Ах, да! Работят. Много. И цивилни, и военни. Та сега изникнал проблем – свръхпроизводство. Абе, и с него ще се справят. Както се оправят с корупцията, с крадците, с мошениците. Не, не ги издигат – та да са под постоянния народен поглед. Направо ги гърмят. Варвари! Не разбират колко важен е човекът. Най-вече „нашият човек”. И не го пазят, гъдилкат, правят политик.

Затова са толкова щастливи. А за нас щастието е като министър – все по чужбина. И ни се иска и ние да сме щастливи като китайците. Дори очите ни да започнат да се гледат нежно едно друго.

Глава дванадесета

Сега пък за учениците, училището и други неважни за политиците ни нещица

А по улицата шетат бодри дечица – явно в близкото школо пак има свободни часове. Я даскал се е разболял, я изтощена даскалица е напуснала, я млада учителка е захвърлила идеалите и е отишла при заплатата. Е, всяко нещо си има край, само саламът два края – казваше още Ерих Кестнер. Обаче, тия дни финалът на втората зимна ваканция изненада децата. Пак ще трябва да ходят на школо, че и да четат бестселъра „Под игото” и да се чудят защо литературата не е във вид на електронна игра, та да покажат как се минава от ниво на ниво.

Макар ние да сме народ знаещ всичко по рождение. И щяхме да сме академици, ако се учехме от грешките си. А сега се учим най-вече от Холивуд и от рекламите. Още малките деца научават, че Пепеляшка е разхвърляла обувки с рекламна цел, Робин Худ вземал от богатите и давал на бедните, а сам живеел от комисионните, пък бабите и дядовците все разказват за онова време, дето са яли, пили и веселили.

Научава се детето от рекламите и още в първи клас разказва как заекът и лисицата се срещнали, така: „Тя е рижа и палава. Той е бърз и сив. Вижте какво става в следващата серия”. А по история разказват колко свободолюбив народ сме били – откарвали българите в робство, но те и там не работели. Сетне дечицата сядат пред телевизора и получават дневната си доза насилие, политика и секс. Иначе децата ни са енергия без вектор. Готови са цяла нощ да епилептират в някоя чалгатека. Сега момчетата посрещат момичетата по дрехите, а изпращат до вратата без тях. И защо на стриптизьорките пъхат банкноти под бикините, а не нужните им учебници и тетрадки? А защо ли детско-юношеската библиотека търси барман?

Въпреки това в час учениците почти внимават. Освен, когато пак им звънне дебилният телефон. Макар учителят по химия да е забравил какво са това реактиви, химикали, прибори и се мъчи с думи да опише реакциите и резултатите. При това децата успяват да го разберат и сетне по описанието разпознават невижданите неща по международни състезания. Че и ги печелят.

А в САЩ учителката дала задача – колко триколесни велосипеда могат да бъдат сглобени от 63 големи и 126 малки колела. Всички в класа отговорили, освен малкото българче. То обяснило, че нищо няма да стане – велосипед само от колела не се прави.

Пък в анкетата „Откъде се вземат бебетата?“ 50% нашенци отговорили, че ги носи щъркелът, 40% – купуват се от магазина, а само децата казали истината.

Така е – знаят от малки как се появяват децата, но не знаят защо се раждат на този свят. И стават сетне щастливи възрастни – с повече отговори, отколкото въпроси в главите. Важното е, че въпреки властта, МОН и монстрите в него, не са така зле /все още/ както американчетата. Които знаят, че САЩ са победили Хитлер в Корейската война, която е била във Виетнам.

А сетне всеки поема по избрания път. Умните стават учители, писатели, художници, некадърните – просветни чиновници, а тези без съвест – политици. Така е – сега романтичните професии са право и икономика.

Обаче, да завършим все пак оптимистично: ДА ЖИВЕЕ ТОВА, БЛАГОДАРЕНИЕ НА КОЕТО, ПРОСВЕТАТА Е ВЪПРЕКИ ВСИЧКО!

Глава тринадесета

Малко спомени за младите години и как се определя кой е главата в къщи

Ожених се и аз на времето. Жена ми млада, хубава, трудолюбива. Грижовна домакиня, тя бързо се зае с въпроса за увеличаване на семейството.

- Ох, писанчо, – каза ми веднъж, мъркайки на рамото ми – какво хубаво момиченце ще си имаме…

Зарадван тичам при мама, за да й съобщя новината.
- Сине, – казва ми тя – все заспал си ходиш. Добре, че е майка ти, да се погрижи за теб. Какво момиче? Да хукне с някой пезевенк по чужбината? Момче ще е! Работно и умно.

Бягам обратно, информирам жена си за промяната на ситуацията. А тя подскача:

- Майка ти какво се меси в семейните ми работи? Има си момче – стига й! Момиче ще е! Почакай само девет месеца и ще видиш…

Хуквам при моята родителка, давам й новата постановка. А тя:

- Леле, сине, тая вече ти се качи на главата! Момче! Иначе ще припиша къщата на кака ти.

Втурвам се при жена ми, поднасям й информацията за размишление. А тя вече крещи:

- Майка ти ли ще казва какво да е детето ми? Момиче искам, не ща някой мухльо като нейния син…

Дезертирам в кръчмата. Викам едно, после още едно. Сяда до мен Пешо комшията и пита какви душевни пожари гася. Разказвам му, а той:

- Братче! Три ги имам – мене питай. Дума не можеш им каза, акъл не щат да им даваш. Всичко знаят, всичко ти нареждат. Та остави на бебето – не само ще реши по-късно момче или момиче ще е. Ами и за нищо няма да ви пита.

Глава четиринадесета

За абитуриентите, родителите и грижите за малките детски радости

А времето после като потече… Та ето – в един момент се усетих. Имам голям син. Левент. Абитуриент. И след няколко месеца е балът – този тържествен момент, за който живея, откакто го заведох за пръв път на училище.

Една година работа – за модните италиански обувки и австрийски чорапи.

Още една година за бельото, изпратено от датски приятел.

Три години за костюма. Обаче е от оригинален френски бутик.

За вратовръзката – половин година, но за иглата с почти истински диамант… е, диамантче – още година.

За бутанелите и пръстена – злато с монограм – пак година.

Първа вечер…втора вечер…трета вечер… с гаджето… с приятели… – пак година.

Да почерпя колеги, познати, роднини – още половин година. Комшиите не се броят – баба му ще направи сладки, дядо му ще налее виното.

Но, за да не забрави съзряването – екскурзия до Лондон. Година.

Албум, таксита, цветя, парфюми, снимки от преди, по време и след бала, подарък за любимото същество – последната година.

Поогледах се, пък рекох: Бъди жив и здрав, сине! И аз, защото започвам да работя за сватбата ти.

Глава петнадесета

Интродукция за съвременното училище, родителите и децата им

Мара Белчева беше бясна. Не от факта, че синчето й беше станало изключителен ученик – при цялата слободия в образованието него изключваха вече от трето училище. Не и от бъдещето търсене на директор-мазохист, готов да го приеме. Вбеси я информацията от вече бившата му класна, че досега мъжът й нито веднъж не се бил вясвал в школото. А уж веднъж в месеца й докладваше къде е ходил, кои преподаватели е открил, какво пак са се оплакали, какво отново е обещавал… И тия двойки…Е, за тях беше ясно – резултат от бащина наследствена обремененост и мъжово лошо възпитание.

Но да я лъже той така…

И ето, че този той влезе, подсвирквайки си…и замръзна на горно „до” при вида на русата фурия, пред която и Горгоната Медуза би се вкаменила.
-Ти… ти… ти…- потрети Мара омразното местоимение – Казвай защо не си ходил в училище?

Мъжът й преглътна воденичния камък на гърлото, но поне още два препречиха пътя на думите му.

- Ама аз… аз… И другите бащи не ходят! – изстреля той едно свързано изречение.

- Защо?

- Как да ти обясня… знаеш ли какво е сегашното поколение… Демокрация, свобода, слободия, всякакви права…

- Кажи за своята безотговорност…

- Ама никой родител не ходи в училище, ма Маро! – изрева той и прежалил се, изплю камъчето – И да иска – не ходи! Знаеш ли какви са децата сега там? Причакват ни, бият ни и ни вземат парите… не искам пък!