Глава двадесет и шеста – за деноминацията и минавките

Добре си бяхме преди да ни деноминират. Дотогава властите ни нямаха и за 5 стотинки, а сега... и с компютър не мога го изчисли. Но с всичко се свиква. Отначало е терсене. Но, както казват професионалните професионалисти и професионалистки – икономисти и магистрални отдушнички, после даже е кефско. По законите на битпазарната икономика. Макар да не ги спазваме навред.

Ето – прогърмяха и  тая сутрин по телевизора /както викаше баба ми/, че хванали с някакви си дребни трицифрени суми разни там доктори, доценти, данъчни. А всичко можеше да е уредено законово. С обяви. Пред вуза: „Балът това лято се вдига на 2000 евро” , „За днес всички изпитни билети са продадени” ; пред болницата: „Болничен – 100 лева” , „Акт  за собствена аутопсия  - по споразумение” и прочие. Пред данъчното ... то си е узаконено. Нали плащаме огромни данъци, за да плащаме на данъчните, които да следят да си плащаме данъците.

За друго пари няма – армията е деноминирана до парадни роти и нули с лампази, здравеопазването – без опазване, просветата от железния светилник на Възраждането е смачкана в ламариненото кандило на чалга поколението...

Не твърдя, че властта не обича просветата и социалните блага, даже напротив. Но пари за тях не дава. Защото е цинично и неудобно – любов и пари ...

Пък реформата ни, дето все я почват и досега не са завършили, е  силна и палава! Каквото и да правим – резултатите все обратни. Може би трябва да правим наопаки?

Имаме и помагачи, но около тях витаят много въпроси – ще дадат ли кредити или няма? Ако дадат, нашите ще ги откраднат ли или не? Ако ги откраднат, вариантите стават много. Колкото са участниците.

Имаме правила и закони, но правилата са все за изключенията, а законите ... Не разбраха нашите депутати, че парламентът не е орган, в който се работи само с езика. Пък да разчитам на честни и можещи  управници – да не съм научен фантаст? Порядъчните и мъдрите управници в България са като НЛО. Всички вярват, че ги има, но доказателства йок.

И затова в прословутия преход сме като скочилият от стотния етаж. Когато стигнал десетия, любопитен зяпльо го питам как е. „Дотук добре – казал нашият – натам да видим.”

Че ще ни минават – ще ни минават. Успокоителен е само девизът на вдигащите гащи: „Кой се минал – минал. Който не – да си чака реда!”