Огнени отблясъци падаха по кориците на книгите наредени плътно една до друга по рафтовете на огромната библиотека. Роза се люлееше на мекият фотьойл пред камината и се наслаждаваше на топлината и уюта в любимото си местенце от къщата. Вместо да чете в тази обстановка, прегръщаше малката си дъщеричка. Често я водеше тук и ѝ разказваше истории за принцове и принцеси докато заспи. За година и осем месеца престой Роза имаше време да прочете много от книгите на доктор Матеев, които ѝ разкриха един нов, по-различен свят и я вдъхновиха не само да чете на бебето, но и да му разказва истории измислени от нея самата. В нито един момент не ѝ хрумна да записва идеите си и те останаха в тайна между четирите стени на библиотеката. А щом се заемеше с ежедневните си битови задачи, Роза забравяше за тях. Усетила равномерното дишане на бебето, майката се загледа в огъня, отдадена на спомени. 

Роза имаше щастието да изпита една спокойна и лека бременност. Делниците ѝ минаваха еднообразно сред домашни задължения и често задушевни разговори вечер с доктора, когото тя скоро започна да нарича Коста, както бе и името му. Отношенията им преминаха от официалностите на шеф-подчинена в приятелски. Разговаряха много и за всичко. Разказваха си случки от живота, обсъждаха филмите които гледат, Коста споделяше работните си проблеми и даваше съвети на младото момиче. Малко по малко запали в нея любовта към четенето и жаждата за пътешествия. През почивните му дни си правеха пикници на различни романтични места или се възползваха от удобния автомобил на доктора да опознаят ново кътче от родината. Когато бебето се роди изчакаха някой и друг месец и продължиха с пътуванията, вече тримата. 

Докато траеше бременността Коста гледаше Роза само с очите на приятел. През следващата година на съжителството им това малко по малко се промени. Виждаше вече в нея жената, майката и голямата промяна настъпила с появата на малкото същество. Красотата, добротата и наивността ѝ го пленяваха все повече, но не смееше да разкрие какво усеща, страхувайки се да не я уплаши и прогони. С времето Роза се привързваше все повече към Коста. Чувстваше се не само спокойна, но и защитена в негово присъствие. Нито за миг не се усъмни в добрите му намерения, в приятелското му отношение. Понякога се улавяше, че мечтае той да ѝ беше баща. Колко различен би бил живота ѝ тогава. 

С баща си, реалният, Роза не общуваше. След онзи тежък разговор, още когато дойде да живее и работи при доктор Матеев, нито един от двамата не направи първата крачка. Научаваше от майка си как е баща ѝ и какво се случва със сестрите ѝ. Още в първите месеци на бременността майка и дъщеря се срещаха тайно и си споделяха всичко, както бяха правили винаги. Роза пестеше парите изкарани като домашна помошница, а понякога помагаше на майка си с тях. Купуваше и подаръци на племенниците си и плащаше належащите сметки в родния си дом. Ако беше научил, бащата никога нямаше да приеме финансовата помощ оказвана от дъщерята, от която се бе отрекъл. Още една тайна за опазване, освен най-голямата- раждането на внучката. 

Случи се в съвсем обикновена, петъчна вечер. Коста имаше дванадесетчасово дежурство в болницата, а Роза вечеряше сама в голямата къща. Загледана в новият романтичен български сериал, тя не усещаше нито самота, нито ѝ правеше впечатление тишината наоколо. Когато видя на екрана как младият татко подхвърля във въздуха своето малко момиченце, усети парещи сълзи в очите си. Не разбираше защо нейният Камен го няма и щеше да лиши своята дъщеря от подобни весели моменти и любовта си. Той така и не отговори на обажданията и съобщенията на Роза. Отдавна не публикуваше нищо в социалните си мрежи и след първите снимки от Испания тя вече не знаеше нищо за него. Предполагаше, че е останал да живее в слънчевата страна и напълно е забравил за любовта им. Вече не правеше опити да се свърже и с родителите му, защото домашният им номер все даваше заето. Колкото повече месеците минаваха толкова повече Роза си мислеше, че започва да забравя за Камен, но една подобна сцена бе в състояние да върне тъгата и да я убеди в обратното. Любовта не се изпарява толкова лесно, колкото на нея ѝ се искаше. И докато детето на екрана се смееше, летейки във въздуха, водите на Роза изтекоха. Не се паникьоса. Изтри сълзите си, мина през банята, взе готовата за болницата чанта и се обади на Коста. Уверил се, че тя е добре и може да стигне сама до входната врата, той изпрати линейната на Спешна помощ до дома си. По пътя към болницата започнаха и контракциите, които все повече увеличаваха своя интензитет. 

След тричасови болки, в компанията на още една родилка в стаята, Роза се озова в родилната зала. Вместо Камен, нейната любов, кураж ѝ даваше държейки ръката ѝ Коста, нейният доктор. Негов колега пое раждането, което за щастие премина бързо и сравнително леко. Коста беше човекът, който положи увитото вързопче в прегръдките на майката и с усмивка отбеляза колко много прилича то на нея. 

- Да, но е взела сините очи на татко си, които вярвам, че няма да се променят, и неговата трапчинка на брадичката. За това и ще вземе буквите от името му и ще я нарека Камелия. 

- Първата буква също е и моя. - с радост и гордост отбеляза Коста. 

- За щастие, да. - засмя се Роза. - И ти благодаря, че ще я припознаеш за своя дъщеря, давайки ѝ презимето и фамилията си. 

- Щом ще расте в моя дом, под моите грижи, значи е и моя дъщеря. - Коста целуна косите на двете момичета. - Пожелавам ви, обаче, някой ден да познава и биологичният си татко. 

- Надявам се да се сбъдне! - издайнически сълзи проблеснаха в очите на Роза за втори път през тази паметна вечер. 

Чувайки отварянето на вратата на библиотеката Роза се върна в реалността. От прага ѝ се усмихнаха топлите, кафяви очи на Коста и той я поздрави със спокойният си, плътен глас.

- Спят ли моите момичета? 

- Малката да, голямата се е отдала на размишления. 

- Каквото и да е, не го мисли много. Виж какво ти нося за утрешния празник. - Коста протегна ръце напред и показа голямата кутия, намираща се в тях. 

- Това какво е? Прилича на кутия за торти. - възкликна Роза. 

- Не само прилича, а вътре се крие една разкошна торта. Първи рожден ден не може да мине без торта и Мики Маус. - усмихна се мъжа. 

- Казвала ли съм ти колко си страхотен? За всичко се досещаш! Мислех утре да те помоля да вземем торта. 

- Ами, страхотен съм! Само се преструвам. - засмя се доктора и подкани Роза да сменят обстановката.  

Камелия спеше кротко в креватчето си, а Роза и Коста разговаряха на по чаша вино в хола. Спомняха си с умиление запознанството си, бързото привикване един с друг, хубавите моменти през последните почти две години и раждането на най-слънчевото, но и най-ревливо бебе на света. Всичко беше преминато гръмогласно- колики, зъбки и всяко самотно събуждане в стаята. Коста не спираше да повтаря, че не трябва да глезят малката, че ще им се качи на главите, но майка ѝ не можеше да устои на невинните детски манипулации. Първите думички вече бяха казани и наричайки го “тати” Ками направи Коста най-щастливият мъж на света. Едно нещо, обаче, липсваше за да е радостта в този дом пълна. Доктора се пресегна, запали една ароматна свещ, падна на колене пред развълнуваната Роза и направи своето отдавна планувано предложение. 

- Ти отдавна не си просто моя служителка. Превърна се в най-добрата ми приятелка, споделяща всеки мой ден и вдъхновяваща ме във всяко начинание. Двете с Ками сте светлината в моя живот и искам да го осветявате завинаги. Харесвам твоя плам, нестихващата ти надежда за по-добро, възхищавам се на красотата ти и копнея да си истински моя. Ще дам всичко, за да си щастлива, спокойна и да се чувстваш обичана и закриляна. Рози, ще се омъжиш ли за мен? 

- Аз... Коста, не знам с какво заслужих това. - Роза закри лицето си в ръце, незнаеща какво още да каже. 

- Моля те, кажи ми “да“ и няма да има по- щастливи от нас! - прошепна Коста. 

- Ти си моята опора, моята сила. Появи се в живота ми когато ми беше най-нужен и даде всичко за мен и Камелия. В твоя дом, с теб, изживях едни от най-красивите си мигове. Винаги ще съм ти признателна и благодарна, Коста, и... 

Един мобилен телефон силно зазвъня и разруши красотата на момента.  

Следва...