8.12.2022 г., 19:43 ч.

 Каменната роза 7 

  Проза » Разкази
522 3 4
Произведение от няколко части « към първа част
6 мин за четене

Едрите капки дъжд мокреха безмилостно дъждобраните им, а вятърът ставаше все по-пронизващ и студен. Въпреки, че я държеше здраво за ръка, Роза не успяваше да попречи на Камелия да цопне във всяка изпречила се локва. Звънкият смях на малкото момиче огласяше улицата всеки път щом маратонките ѝ се озовяха във водата. Студ и дъжд не я плашеха, а бързането и недоволната физиономия на майка ѝ я предизвикваха да изследва все повече малки езерца по пътя си.

 

– Мамо, виж, то трепери! – Ками се отскубна от майчината ръка и забърза към една сива и мокра топчица, свила се до оградата на съседска къща.

– Не, моля те, не помъквай поредното животинче вкъщи! – Роза приближи и се опита да отдели дъщеря си до самотното треперещо кученце.

– Не можем да го оставим тук, мамо! То плаче! И е мокро, и гладно! – вече прегърнала кученцето, Ками гледаше умолително майка си изпод дъждобрана.

– Добре. Ще го вземем, ще го изсушим и нахраним, но щом спре да вали ще го занесем в някой приют. Хайде, побързай, че и ние сме вир вода! – отстъпи за пореден път Роза.

– Благодаря ти, мамо! – личицето на Камелия засия вместо слънце.

– Само не му измисляй име! – опита се да надвика вятъра майка ѝ.

– Няма, защото не знам дали е момиченце или момченце. – хитро отговори малката и загърна по-плътно кученцето под якето си.

 

Скоро наближиха своята малка, стара къща. Роза забеляза спрялата черна кола близо до портата, но обърна гръб когато я отваряше.

 

– Добър вечер, госпожо! – чу тя непознат мъжки глас зад гърба си и побурна Камелия да влиза вътре. – Извинете, че Ви безпокоя, но нямах време да дойда през тази седмица. Казах на дъщеря Ви, че ще се върна. Аз съм адвокат Колев.

– Добър вечер, адвокат Колев! С какво мога да съм Ви полезна? – поздрави го озадачена Роза.

– Вие сте Роза Георгиева, нали?

– Да, аз съм. Откъде знаете името ми?

– Можем ли да говорим на сухо и спокойно място? Освен, че ни мокри тук дъжда, кварталът не предразполага за разговори на открито. Ще ви обясня всичко.

– Извинете, заповядайте в скромния ми дом. Там ще се разберем. – покани Роза адвоката.

 

Във всекидневната тишината бе нарушавана единствено от ромоленето на дъжда по прозорците. Роза и адвокат Колев отпиваха от зеления чай и се изучаваха взаимно и мълчаливо. Убедила се от визитката и личната му карта кой е, тя се успокои, че не е направила грешка пускайки непознат в дома си. Все още не разбираше защо той е тук и я глождеше любопитството. Смущаваше се от преценяващият му поглед оглеждащ всичко в къщата и нея самата. Камелия и новото

ѝ другарче се затвориха в детската стая и възрастните можеха да проведат своя разговор на спокойствие.

 

– Имате скромен, но с вкус подреден дом. – започна с комплимент Колев. – Нека сега Ви кажа защо съм тук.

– Очаквам с нетърпение да разбера. – размърда се в стола си домакинята.

– Познавате доктор Коста Матеев, нали?

– Да. Случило ли се е нещо с него? – Роза не можа да овладее истеричните нотки в гласа си.

– Той... Доктора вече не е сред нас! – тихо и бързо изстреля новината адвоката.

– Какво?! – Роза запуши устата си, осъзнавайки, че ще изкрещи, а не искаше Камелия да я чуе. – Какво се е случило, защо?

– Съжалявам, но месеци наред води неравностойна битка с рак на белите дробове...

– Защо не ми е казал? Щях да бъда до него, да го подкрепям! – изхълца Роза и закри лицето си в опит да прикрие сълзите.

– Не искаше да тревожи никого. Към края направи ново завещание обещах да Ви го донеса четиридесет дни след кончината му. Дойдох, но тук беше само дъщеричката Ви и ето ме отново. Желаете ли да го прочета?

– Моля, кажете ми само основното. Не знам защо на мен ще четете това завещание, но той...

– Знам, Камелия носи неговото име. Той я чувстваше като своя дъщеря. – усмихна се адвоката и подаде кърпичка на Роза.

 

Часове по-късно Роза наблюдаваше как Камелия и кученцетоси играят весело на пода. Малката не подозираше за драмата, която вълнуваше майчиното сърце, но щом получи разрешение да запази рошавата топчица за свой домашен любимец, тя веднага измисли най- логичното име – Топчо. Вече щеше да има с кого да лудува и друго нищо нямаше значение. Не подозираше, че скоро им предстои преместване в къщата от нейния бебешки период, нито че този когото

познаваше като свой баща ѝ е завещал истинско богатство.

Роза си припомняше всяка дума казана от адвокат Колев и се опитваше да успокои бушуващите в нея разнородни чувства. Разбъркваше енергично лещата в тенджерата, както разбъркани бяха мислите и усещанията ѝ. Мъката за Коста се преплиташе с радостта от факта, че финансовите ѝ проблеми са разрешени, че вече двете с Камелия няма да мизерстват и ще се наслаждават на живота. Опитваше да скрие от момичето внезапно бликващите си сълзи, причинени от болка по човека, но и благодарност към мъжа, който продължаваше да се грижи за тях дори когато вече го нямаше на белия свят. Знаеше, че трябва да разкаже на Ками за една звездичка на небето, която бди над нея и помага да е щастлива. Дъщеря

ѝ не познаваше баба си и дядо си и за първи път щяха да си поговорят за смъртта. Нямаше да е лесно, но се налагаше. Камелия трябваше да знае, че в реалността момичетата не винаги се превръщат от Пепеляшки в принцеси защото се омъжват за принц. Понякога принцът бе техният татко, който не успяваше да ги види облечени в балните рокли, макар сам да беше виновен това да се случи.

 

 

Камен хвана малката ръка на дъщеря си и тръгна с бързи крачки към изхода, игнорирайки крясъците на дядо ѝ.

 

– Няма да позволя да се забъркаш отново с тази циганка! Няма да позволя да харчиш парите си и да провалиш живота си заради нея! Чуваш ли ме? – обзет от яд, Стоян не осъзнаваше, че Росита става свидетел на скандала.

– Замълчи! Не говори пред детето, моля те! – опитваше се да го спре жена му. – Камен ще се върне и ще поговорите двамата на спокойствие.

– Остави ме, не ми казвай какво да правя! Жените само разиграват сина ти, харчат му парите, а ти ми говориш за спокойствие! Не искам Росалия да се среща с онази мръсница! – Стоян хукна след сина си, но той вече беше запалил двигателя на колата, готов да се скрие от бащиния гняв в тъмата на нощта.

 

 

Спря колата недалеч от познатата малка къща. Дъждът продължаваше да барабани по покрива, но Камен успя да види светлината от прозореца на всекидневната. Знаеше, че тук живеят две от неговите момичета, защото преди години изпращаше всяка вечер Роза до синята портичка. Целуваше я набързо за лека нощ и се скриваше зад някое дърво, за да не го види баща ѝ. Когато тя изчезнеше от погледа му, влизайки в къщата, си тръгваше спокоен. А тази вечер му предстоеше да почука на нейната врата. Време беше да ѝ разкаже всичко и да запознае двете сестрички. Нямаше да позволи на никого да застане между тях. Не и този път. Първо, обаче, трябваше да поговори с момиченцето от задната

седалка.

 

– Тате, защо спряхме тук? – чу любопитното гласче на Росита.

– Ще ти разкажа една история и ще те запозная с най-добрите хора, мила моя.

– С циганката ли, тате?

– Не я наричай така, моля те. Името ѝ е Роза и си кръстена на нея.

– Роза, която видях в твоя кабинет ли?

– Да.

– Ами, аз я познавам.

- Така е, но не познаваш сестра си.

 

Следва...

» следваща част...

© Боряна Христова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ставаш за Съдба - непредсказуема си, .
    Кафе и търпение.
    Поздрави! Успех!
  • Джаки, знаеш, че съм потайна. 😁😇 Ще има още малко обрати... май. 😁 Радостно ми е на душата, че си впечатлена! Благодаря ти! ❤

    Нинка, тя някак се пише сама и ми е хубаво, че я намираш за хубава! 😊 Благодаря!❤
  • Много хубава история, Ким!
  • Какви обрати си ни приготвила още, Ким! Няма да ми кажеш, нали! Впечатлена съм!
Предложения
: ??:??