Една вечер отново се появи В и каза, че не бърза да си ходи, защото времето е спряло и няма кой да премахне онова огромно пълнолуние на ръба на вселената. По-късно бе уточнено, че не е сън, но отложих умирането за неопределено време; вероятно всичко ще се изясни след поредното пробуждане, макар че по време на пълнолуние, спя буден. Понякога си мисля за онази „Малка молеща се”*, оцеляла по чудо, когато Камий Клодел разбиваше скулптурите с големия чук още преди Пилат да си измие ръцете, за всеобща радост на книжници и фарисеи. От известно време тази сцена ме преследва неотстъпно, защото трудно различавам Хемера от Нюкта** и непрекъснато виждам умиращата Камий в очите на В. Особено е забележимо, когато завива зад ъгъла след всяко поредно отдалечаване. Сетих се защо е така, макар че успявам да огранича тъгата в предела на околните съзвездия. Очите на В са същите като на споменатата „Малка молеща се” и се опитвам да имитирам клоунади, защото не мога да си представя нищо по-тъжно от една оце ...