Господ и Дяволът бяха още деца и бяха оставени да си играят. Малко нелогично, предвид факта, че е невъзможно дете да създаде света, пък светът още не е съществувал, преди детето да порасне, но религията едва ли ще пострада от един парадокс  повече.  Както може да се очаква, Бог рисуваше, а Дяволът всячески се стараеше да му пречи. Картината не  беше нещо особено, имаше известни недостатъци, но това си бе в реда на нещата. Все пак не може да се очаква съвършенство от един млад и неопитен бог. Дяволът се ядосваше на търпението на своя враг и скоро реши малко да промени подхода.

                     - Защо рисуваш всичко това? Накрая ще успея да го унищожа. - попита той.

Господ остави четката, обърна погледа си към Дявола и се усмихна, сякаш нищо не можеше да го притесни.

                     - Скъпи братко, няма нищо безсмислено в това да създадеш нещо. Дори да успееш да унищожиш картината, за краткия си живот, тя ще ти покаже какво е красота. Ти я мразиш, защото не можеш да се примириш с факта, че на света може да има нещо хубаво... нещо, което носи щастие. - отговори спокойно.

Досадно копеле си беше Бог. Още от малък. Все говореше с гатанки, все влагаше някаква мъдрост в думите си.  И така, той продължи да си рисува, нехаещ за Дявола, който пък продължаваше да се чуди как да унищожи картината. Постепенно кривите линии започнаха да се сливат в някакви форми и Божията творба придоби един съвсем приличен вид. Цветовете бяха топли, а линиите се извиваха и сплитаха като бръшлянови стъбла. Момчето безспорно имаше талант.  Какво точно беше нарисувано на платното, Дяволът не можеше да проумее. Предполагаше, че дори Бог няма представа какво е създал, но не каза нищо и продължи да крои планове. 

Веднъж, известно време, след като Бог нарисува картината, двамата стояха заедно, без да обелват и дума.  Дяволът се цупеше и отчаяно опитваше да прикрие безсилието си, а Господ изглеждаше умислен, търсещ вдъхновение за  следващото си творение.  Дяволът се протегна и заговори, прозявайки се:

                     - Оказа се прав, дори не мога да унищожа картината.

Младият Бог се усмихна.

                     - Харесва ти, нали?

Дяволът се засмя. Или поне би могло да се предположи, че сухият, стържещ звук, който излизаше от гърлото му, беше смях.

                     - Ни най-малко. Просто не мога да се доближа до нея.

Бог не отговори. Продължи да гледа замислено, отново давайки си вид, че разбира абсолютно всичко.

Много, много години след тази случка, Бог и Дяволът вече бяха зрели мъже, отдавна забравили за картината. Господ се бе захванал с някакво ново начинание,  което  изглежда изпиваше всичките му сили. Първо създаде пространство, което нарече „небе” и „земя”, после нещо, на което даде името „светлина”.  Моделира някакво човече от кал, вдъхна му живот и го остави да си играе, а когато заспа, взе реброто му и от него направи второ човече, което да прави компания на първото. Тези прости на пръв поглед занимания отнеха на Господ шест дни и на седмия той реши да си почине.  Потърси Дявола и го намери при картината. Явно бе попаднал случайно на нея, но това, което изненада Бог, беше ехидната усмивка на лицето на другия. Той се доближи до картината и чак тогава осъзна всичко. Цветовете се бяха размили, а някога красивите, правилни форми, сега представляваха размазани гротески. Дяволът му смигна:

                     - Изглежда в крайна сметка нямаше нужда от моята намеса, а?

За пръв път Бог нямаше отговор. За пръв път не започна да нарежда  гатанки и поучителни истории. Даде си сметка колко по-сложно бе всичко. Даде си сметка, че не винаги можеше да открие смисъл... че не винаги контролираш случващото се.

 Тази случка се отрази доста негативно на творчеството на Господ. Небето, земята и човечетата, които бе майсторил цяла седмица, се оказаха последното  нещо, което някога създаде. Но и те, подобно на фигурите от картината, скоро се промениха и приеха съвсем различна от първоначалната си форма.

Минаха още доста години от този момент. Бог и Дяволът отново седяха заедно и гледаха Небето, Земята и всички останали украшения, които Бог беше наслагал по нея. Съдбата на картината вече я бе застигнала. Господ с тъга се примири, че дори Той е способен да греши. В крайна сметка човечетата Му служеха вярно, издигаха му храмове и правеха какви ли не неща в Негова чест. Човек трябва да се радва на малките победи - правило, което явно важи и за Бог. Дяволът обаче ликуваше. Дори не си бе мръднал пръста. Както картината, така и глинените човечета бяха свършили работата му, вместо него. За едно нещо Господ се оказа прав: за краткия си живот хората се обичаха, мразеха, убиваха, използваха, крадяха един от друг, лъжеха, създаваха, рушиха, воюваха; далеч от съвършенството, но все пак красиви...