В есенната тъжна утрин тополите безпомощно размахваха ръце. Те сякаш молеха за още малко време, преди да изпаднат в зимното вцепенение. Някъде се долавяше слабият звук на уморена гугутка, която смирено изпраща лятото. До огромната зелена порта на скромна, провинциална къща стоеше малко момиченце. То изглеждаше уплашено и объркано. Надничаше през пръчките на неописуемите метални орнаменти на портата и не разбираше защо любимите баба и дядо сноват неспокойни напред-назад.
Клатеше окичената си в кордели глава и си мислеше за една нова кукла, която наскоро видя в универсалния магазин. След няколко дни момиченцето замина за един голям град, който според рационалните майка и баща са подходящи за пораснали деца.
- Къде живееш? - попита Айвън.
- В една къща близо до гробищата. - отговори Мавър.
- О, сигурно е зловещо, като във филмите на ужасите. - той се заинтригува.
- Не, по - скоро е тъжно, няма усмихнати хора. - тя не се заинтригува.
- Искаш ли някой път да дойдеш в нашата градинка, има мн ...