Стената плачеше, раздираше с гласа си тишината. Стенеше на пресекулки и се удряше в самата себе си. Нужно и бе да забрави истината, спомените, него.
Стената плашеше, тънки струйки кръв се стичаха по керемидените и рани. Никой не идваше на помощ. Не обръщаше внимание на стенанията от разпнатия човек.
Стената се молеше на нападателите, укривайки своята девственост в покоя на нощта... Вярваше в справедливостта, но виждаше омразата. Той...  Той бе пийнал повече от обикновеното...  Русата му коса и сиво-сините очи, загадъчния силует, ризата на ивици и сините дънки предизвикваха. От къде дойде, стената не видя. Просто бе отворил вратата и при затварянето се чу приглушен шум. Музиката в бара ставаше повече за обичайните посетители, отколкото за Него – и загадка, и екзотика… миражна сянка.
...Веднага привлече внимание, а брадатият мъж, червендалестият тип и момичето с късата рокля спряха започнатия разговор и гледаха като заслепени. Мъжът зад бара утихна и вече не сипваше питиетата. Миг.
Имаше нещо в очите на влезлия, някаква особена светлина, която издаваше силния дух и непоколебимостта.Волята за справедливост и упоритостта на знаещия.
Не избра да седне на бара, отиде в по-отдалечената маса, до стената и там застана като наблюдател.Или само очакваше някого. Барманът намали музиката.Седналият не помръдна. Часовникът тиктакаше нервно. Секунди, минути..., тишина, в която дори и нощните животинки биха се скрили за кратко.
Момичето, подтикнато от брадатия, тръгна към масата. Оголената и гръд зовеше за приключения. Бедрата напомняха тези на Венера. Опита се да го прегърне, засмя се, когато той се дръпна етично и каза,че идва по важна, неотложна работа. Тя повторно, но още по-самоуверено почти седна на колената му.Прекалено червените и устни се отразяваха на отсрещното огледало.Белите и зъби, музиката, хората, се смесиха със силните удари. Шум. Глъч. Неприлични думи. Ритаха го, обиждаха го, осмиваха го. Тялото му сякаш не усещаше тежките ръце по себе си. Скърцащите звуци омилостивиха единствено стената. Тя заплака, болеше я. Сълзите и светеха като кристал. И тази миризма на опърлено. Струйки кръв. Молба. Стенание. Отново молба. Прошка. Ако има прошка, защо светлината липсваше?!... Светеха единствено червените евтини лампички в заведението ”Лукас”, затова и стената изглеждаше като димна завеса от облаци, планетарно отдалечена от реалността.
Минутите спряха. Времето неспокойно се чудеше. Преобърнатата маса, счупените столове, мириса на уиски, се губеха в очите на Синеокия.
Ръцете, тялото, краката образуваха фигурата на разпнатия Христос.
...И в това нечовешко страдание,там, където представите за правда и изкупление се размиваха от сквернотата, само всевиждащата стена оплакваше смъртта на мъжа с ореола. И галеше гибелта на Светлината.