Вали като из ведро. По-нагоре небето, увиснало върху хребета на нещо като потрошен облачен гръбнак, трещи, чува се шум, сякаш реката е излязла от ръкава си. Някъде шурти яко. Кучета лаят. Язовир се е скъсал – помислиха хората и си наляха по кана червено вино. Качиха дървата и бъчвите на втория етаж – най-вече тези собствененици на къщите от по-долната част на улицата. И се загледаха дали оградите на комшиите са се сринали покрай водовъртежа – дай боже.      Бял ден да не видят. Най-сетне! И тяхното дойде.

    Малцината живущи в по-горната част на улицата също занесоха компотите на втория етаж на бараките си и вярваха:

     – Тия под нас вече ги брой умрели. – Потриваха ръце доволно и си намигаха. Чуждото нещастие винаги е лично удовлетворение, какво друго да е?

     В отсрещната къща, тази на билото, говореха същото. Тя беше по-висока. Вероятно защото беше църква. Там живееха двамина – не съвсем живи, бяха ритнали камбаната преди хилядолетие. Че и повече. И свещи не продаваха даже. Ама плямпаха, или по-точно – ехо бяха.

     В тая окрайнина имаше останали пет-шест читави колиби и се наблюдаваха една друга като подводници – знаеха, че дните им са преброени, че накрая ще изплуват като умрели риби върху повърхността на своя ад, но преди това ще изстрелят всичкото зло насреща си. Всеки беше приготвил по едно торпедо срещу другия. И му знаеше слабото място, просто чакаше момента. Въпрос на чест. И на бдителност. Всяка грешка означаваше провал. Трагизъм.

     Мда. Знаеше той тези неща, те не се и криеха. Подочувал ги беше. Въпреки това тук дойде да поживее – не сред хората, разбира се, а насред зеленината. Заради нея го направи. Да избяга от съпругата си. Жена му – от ревност ли, от друго ли, ненадейно се прилепи към него като вирус. Лошо беше това. И лично, и пандемично. Тя не осъзнаваше, че се е сврял тук заради и от нея, а той нямаше сили да го обясни. Не и с думи.

    Отваря прозореца. Да излезе вируса. Спяха в различни стаи от десет години, но все пак е хубаво – казваше си – от време на време човек да проветрява. Стиска резето, кръцват кепенците. Вдишва свеж въздух, обаче го усеща с ноздрите си като да е овъргалян в мръсотия. Влажно е. Мирише на тиня. Водата е навлязла в сокаците и тършува из основите на бараката му. Голяма беля носи. Страшилище. Но е светло. От мълниите сигурно. Няма представа колко е часа. А има ли значение?

     Дрън! Тряс! Ето – пак. Тресна съвсем близо. Хем удря, хем святка. Все едно цели тополи наполовина кърши всевишния. От раз. Всяка светкавица прилича на крива секира, само острието ѝ блясва за миг. Вместо кръв тече кал – гъста и лепкава.

     Страшничко изглежда. Ама хубаво. Небето троши прозорците на звездите. Бясно е. Свада като свада. Утре пак ще са заедно; преди това трябва хубаво да се поскарат.

     Ще потрещи, ще мине – така каза на кутрето, докато го милваше.  То чу думите, те пригалиха слуха му и шумът отвън му се стори безсилен. Притисна се към тялото му. И се успокои.

Хубаво е това куче – убеди сам себе си, сякаш да се увери, че не е бил прав преди време, когато не го харесваше. Зачуди се какво да прави, докато милваше твърдите му уши, прилепнали от удоволствие към врата. Песът мъркаше подозрително с полуотворени очи. Съзнаваше нещо. Дали чуваше това:

     – Когато те взехме, не те обичах, моето момиче. Ти беше булдог като всичи други. Малко, злобливо, объркано бяло куче. Не те харесвах. И как стана така, че вече не мога без теб? А? Казвай! Помниш ли, когато...

      Френските булдози не обичат много думи. Те просто млъкват и хъркат почтително с глава върху нозете ти. Не се преструват, че слушат. Преструват се, че не чуват. Дори и това:

     – Любовта не е за всеки, моето момиче. Имат я само най-недостойните. Парадокс, нали? За другите е непосилен лукс. Тревога. Преклонение. Отговорност. Всичко друго, но не и щастие.

      Кучето не даде знак, че е съгласно. Но му беше приятно да го милват между ушите.

      Жена му трябва вече да спи. (Кое време е всъщност?) Той не знаеше дали е така.  Виждал беше, че обиковено с това се занимава, когато не се храни. Нея не я будеха природните стихии. А пък и какво ли изобщо я будеше... Карай. Не му е времето сега за това да разсъждава.

     Токът угасна, естествено. Имаше и свещ, и старовремска лампа, газена. Ха! Тя пък къде е? Разтършува се в мазето и установи, че когато го изучаваш със свещ, това подземно пространство изглежда по-смирено, че и широко даже. Намери я. Хубава лампа. Аладинова. Приближи светилото към горелката, развъртя капачката. Нямаше газ. И дух не излезе.

      – Аз газ имам, лампичке, ама къде е – не зная! – съобщи, докато осветяваше наоколо. След малко взиране в напукания алуминий осъзна, че тази лампа е на поне сто години и трябва да е виждала и по-големи страшилища от него. Да не се прави на вещер, какъвто го беше направил животът. Няма да я уплаши. Затова примирено добави: – Газ имам, лампичке, но не и дух. Дори няма смисъл да го търся. Отлетя отдавна. Така се случи. Съжалявам.

     Остави примиреният от възрастта си стар светилник и отдалечи пламъка на свещта от него. В тази газена лапма има още поне сто лета живот. В него – не. И докато навън небето цепеше облаците, а бурята свеждаше клоните на дърветата доземи, докато улуците свистяха от поривите и въздухът в тях вилнееше, а прахолякът вътре дращеше стените в опит да избяга, да изфучи отнякъде..., опита се да си спомни. Да, именно да си спомни.

       Защото този шум му напомняше на нещо. Не беше така буйно и настървено, но все пак – по същия начин хаотично, неравномерно. Необходимо. Чувствено, нежно. Като клавиатура на загубен инструмент. Натискаш копчетата, но те не произвеждат музика, а спомени.

      Дъждобран. Или чадър. Момиче. Среща. После друга среща. Пак буря... Това съвпадение ли е? Смях. Целувка. Търсят покрив. Навес. Не, нямат покрив. Над тях барабани цяла армия капки. Целувката покрив ли е? После бурята отминава, дъждът спира, годините се търкалят покрай тях като безсилно озлобено време, а двамата стоят на същото място и целувката им не спира. Дъждовете притихват и побеляват на сняг, после цъфва пролет, поти се лятото, плитки сплитат есенните листа наоколо. Той сякаш е отлепил устни от нейните, тя – също, но изведнъж осъзнават, че са се слели не с устни, телата им са се превърнали в покрив на живота. Да съхранят мига. И вече няма значение дали са заедно – днес или утре. Защото са едно. Завинаги.

      И зазвуча загубеният инструмент. Правилните, топлите ръце натискаха клавишите му. Знаеха къде и какво да докоснат.

     Трябва да е задрямал там, в мазето. Съмва се вече, кучето лиже ръката му, обгоряла от изстиналия парафин, а през пролуките на старите прозорци се процежда бледа светлина, напудрена с прах.

    Беше гладен. И донякъде жив.

    Това го изненада – не разбра в началото кое от двете го накара да стане. Кучето не се помръдна.

    – Хей! – рече му. То не отговори.

   Повтори, плясна с ръце. Кучешка му работа. Даже не се раздвижи. Обикновено правеше обратното – рипаше още преди той да е станал от леглото, още щом усетеше, че шава.

    Отиде в кухнята и опита да отвори хладилника. Не успя. Ръката му беше бледа, несигурна, прозрачна.

     Досети се какво е станало. Не че това беше проблем, но как да го съобщи на кучето? То, милото, ще вземе да умре от глад. Или от друго. Ако разбере. Върна се при него. То спеше между краката му, както обикновено. Стана му много мъчно. Вече не можеше да го милва. Нито да го гушка.

     За жена си нямаше смисъл да се притеснява. Тя е вирус и той ѝ стои разкошно – ако не другаде, поне върху щипките на навитата коса и пеньоара. В живота, който познаваше, аксесоарите имаха по-голямо значение от същността и не тя, а те дърпаха конците на битието. Изхили се, щом си го помисли, но му се стори справедливо като окончателна оценка за смисъла на брака. Научи ли, че се е гътнал, половинката му ще си хапне по-обилно от обичайното, защото вероятно по навик ще е сготвила вечеря за четирима, както се случва, когато се хранят само двамата. И ще приключи десерта с горчивия спомен за него. Даже може да почерпи този и онзи от опечалените. Както се полага – с боза, карамелени сладкиши, баница, торти, баклава, няколко вида купешки зелници и варено жито.  Може да е пропуснала да свари житото. Но няма да пропусне да го нахока послесмъртно, понеже пожизнено не е имала удобен случай – например заради това, че никога не си е миел зъбите преди сън.

     – Вероятно  – ще уточни със свити устни,  – е имал неблагоразумието да направи същото и преди да умре. Бас държа! Каква слабохарактерна и нехегиенична непредвидливост!

      Това ще прозвучи презрително. И никой няма да възрази. Кой би оспорил на горката вдовица?

      Сега не искаше да мисли за това.

     Навън и отвисоко въздухът беше свел гръбнак, подпухнал, наедрял, влажен и мрачен, и само чакаше повод да излее себе си отново.

    А поводи има.

     Като видяха един от тези поводи да се изнизва като бял дим гузно през разнебитения прозорец – крадешком, и докато целуваше прощално ушите на кучето, облаците се скупчиха. Заръмя.  Първо тихо, опипом, после куршуми заудряха с оловото на юмруците си тялото на земята, покривите, листаците, гнездата на птиците и дори съвестта на спящите.

     Стори му се на начумереното небе, че този същият повод ще направи опит да целуне и друго, и други; тази опасност му се стори реална и съвсем възможна. Разсъди още веднъж и рязко, без предупреждение агресивно и гневно рукна, заперди света наситно като из цедка, да се не види ни слънце, ни процеп светлина. През гевгир се стичаха талазите му, наедрели и силни. Заклокочи стомаха му, намръщено и бясно, яростно. Не беше само това. С нервно усърдие ръмжеше у него див егоизъм – какво си въобразяваше този малък човек? А! И какво изобщо може де си позволи остатъка от него? М? Това не е човек, а повод. Нищо друго!

     Кой знае какво ставаше? Природата мълчеше стресната, стихията вилнееше. Затрещя отново, запръска, заудря напосоки – осколки от шрапнели на някаква необуздана артилерия. Да изтърбуши, измие, да избърше всичко от него желаеше.

      От него! От повода! И защо?

     Никой не знае с какво точно се занимава небето.

     Но успя, дявол да го вземе. Успя докрай. Само в едно сгреши – дъждът чистеше света с белилото на същото, което заличаваше.