Любовта е като изгледа от морски бряг...
възхищаваме се на сякаш безкрайната гледка,
без да можем да видим отсрещния бряг!
Любовта? Хм? Това е нещо като магия, нали? Е, това сами ще го решите, когато ви разкажа собствената ми история. Беше толкова отдавна... нека помисля, но все пак кой би могъл да забрави своята първа любов...
Беше през една лятна… Не, пролетна нощ, въпреки че беше толкова гореща, сякаш беше лято, и то средата на лятото! Та, през тази пролетна нощ беше много топло и не можех да заспя. О, тогава бях млада и жилава, както се казва, и без много акъл в главата! Станах от леглото и се насочих към една от вратите в стаята ми, едната водеше към коридора, а другата - към балкона на таванската ми стаичка. Отворих вратата към балкона и излязох на топлия, сух вятър ”времето в днешно време е като вятъра, не можеш да разбереш накъде ще задуха, или колко силно” - помислих си аз, решила, че времето е полудяло! Подът на балкона беше леко хладен, така че легнах на него, за да се поохладя, загледана във звездите, във безкрайното нощно небе. Както си лежах, изпълнена със мисли и мечти за далечното бъдеще, забелязах някакво раздвижване откъм покрива на съседите. Загледах се по-внимателно и забелязах на светлината на лунатa - човешки силует!
- Кой си ти? - повиках силуета, без изобщо да помисля, че може да е я крадец, я някой убиец, или кой знае още какво. Силуетът, като ме чу, се поприсви леко изненадан, но не отговори, аз повторих - Кой си ти? Крадец? - От думите ми като че ли се изплаши и веднага отговори:
- Ти коя си?
- Аз попитах първа, крадецо! - Що за абсурдност, да стоиш на балкона, да спориш с някой на съседския покрив, но като че ли тогава не ми направи особено впечатление!
- Не съм крадец - отвърна смутен - Петър съм! Така де, това е името ми!
- Добре, поправям се, какво правиш тук Петър-крадецът?
- Не съм крадец - гласът от тъмнината сякаш беше на ръба да се ядоса - аз съм синът на бай Митьо, бакалина, ти коя си?
По онова време бях забравила, че бай Митьо имаше син, така че ми отне известно време да се сетя за кого ставаше дума, но се сетих и си спомних, че със бате Петър си бяхме играли, когато бях на седем, а той с две години по-голям от мен, на девет, бе заминал да живее в чужбина с майка си, оставяйки баща си сам!
- Мария съм! Съседка съм ти, играли сме си като малки, ама ти не ме помниш сигурно!
- Мария? Малката Марийка? Не съм те виждал от осем години!
- Ти и сега не ме виждаш! - отвърнах с игрив тон, сякаш все още бяхме малките деца, които си играеха на двора зад бакалията. От тъмнината се чу смях, после и аз се присъединих със своя смях, посмяхме се хубаво, като едно време, след което думите на Петър нарушиха звука от заглъхващия ми смях:
- Странна среща, наистина, странна среща, точно като това странно време, надявам се да се видим пак, но на светло следващия път, става ли?
- Става - отвърнах светкавично, без дори да се замислям.
- Тогава до следващия път. Лека нощ! - след тези му думи чух заглъхващия му кикот и затварянето на прозорец, след това последва тишина!
Последва една почти безсънна нощ, защото не можех да спра да мисля за тази странна среща, а и защото не можех да разбера какво точно е правил Петър на покрива на бащиния си дом!
През следващите два дни все се опитвах да го видя, не че можех да го позная на светло, но все пак сърцето ми, странно защо, желаеше да го види толкова много!
На третия ден майка ми ме извика, бях отзад в двора и хранех кокошките, когато майка ми викна:
- Мария, ела да видиш кой е дошъл да те види!
- Идвам, идвам, само да свърша тука! - хвърлих на патиците малко жито и царевица и влязох вътре. Във стаята, служеща за хол, кухня и трапезария, както ги делите в днешно време, майка ми разговаряше с един висок, гладко избръснат, младеж с добре сложено тяло, гъста кестенява коса и светли, сини очи, облечен в кафяв стар костюм.
- А, ето те, Мария - възкликна майка ми, когато ме видя.
- Петър? Ти ли си? - попитах, изненадана от красивия младеж пред себе си и внезапно ме хвана срам - той, какъвто беше лъскав, чист и облечен в костюм, а тя беше с някаква стара кърпена пола и някаква риза, за вкъщи; не исках да си цапам дрехите, когато хранех животните, но точно в този момент ми се искаше да бях облечена с най-хубавите си дрехи!
- Петър съм - при казването на думите отпреди две нощи, изгря една детинска усмивка на лицето му, майка ми ни гледаше неразбираща защо си отправяме такива погледи, сякаш ще се разсмеем всеки момент.
- Петър-крадецът? - при тези ми думи и двамата прихнахме да се смеем, а майка ми ни гледаше все едно и двамата сме някакви луди, току-що излезли от лудницата.
- Това е шега, откогато бяхме малки, лельо Ваня - замаза ловко положението той.
- Аз ще ви оставя за малко, че трябва да купя някои неща от бакалията. - каза майка ми и излезе през вратата.
- Малки, а? - попитах аз.
- Еми, за няколко дни човек може да порасне много! - това никак не ми прозвуча убедително, по-скоро малко подозрително, а после ми просветна:
- Ама как само замаза това, че се видяхме преди два дни, или по-точно това, че се беше качил на покрива на къщата си, през нощта, преди два дни! - погледнах го доволно, а той за момент сякаш се изненада, след което вдигна ръка и я сложи на главата ми, като леко я разроши, след секунда се усети и отдръпна ръката си.
- За толкова години си се променила много, станала си и по-умна както виждам. - и се подсмихна под мустак! Аз също се усмихнах:
- Благодаря! Хей! Не сменяй темата така лесно! Какво правеше на покрива онази нощ?
За момент се зачуди дали да ми отговори, след това въздъхна под настоятелния ми поглед и каза с най-спокойния си тон:
- Наблюдавах луната.
- Какво? Ти акъл имаш ли? Наблюдавай луната от някой прозорец, защо ще се качваш на покрива! Уж ти си по-голям, а имам чувството, че си някое малко дете!
- Нямаше хубава гледка от никой прозорец, затова се качих на покрива! - след това сведе поглед виновно, точно като някое малко дете, на което току-що са издърпали ушите.
- Ама наистина си като малко дете! - промълвих аз и се засмях, след което и той прихна да се смее, тогава изведнъж усетих нещо като... трепет, трепет на сърцето ми, трепет, който ме стопляше отвътре!
Дните минаваха, а аз прекарвах все повече време със Петър, разбрах, че се вълнува от поезия, и дори че пише такава, веднъж поисках да прочета негово стихотворение, той не ми даде, под предлог, че го било срам, докато един ден целият с почервенели страни и с бойна физиономия дойде при мен и ми даде един лист, на който имаше стихотворение, не помня цялото, въпреки че го пазя, но помня как започваше:
„Красива е земята,
красиви са звездите,
но най-красива е Мария,
Кралица на луните...”
Щом прочетох стихотворението, сърцето ми се стопли и аз го целунах и избягах у дома безкрайно щастлива!
Минаха още и още дни на безгранично щастие, дните се превърнаха в месеци, а после в година, докато родителите ни не решиха да ни оженят, и двамата бяхме много щастливи, но виждах, че нещо притеснява моят Петър.
- Какво има, не си ли щастлив, че ще се женим? - един ден го попитах.
- Това е най-прекрасното нещо на света, как да не съм щастлив, но...
- Но? - настоях аз
- Скоро беше рожденият ми ден, вече съм на осемнадесет, а знаеш какво значи това, че скоро трябва да ходя в казарма... Днешните времена не са много спокойни, ами ако ми се случи нещо?
- Не се притеснявай, нищо няма да ти се случи, ще отидеш войник, а когато се върнеш, ще се оженим, не се притеснявай, моля те!
След няколко месеца го взеха на служба! Минаваха много дни, безкрайни, самотни дни, които бавно преминаха във месеци, бавно като плъзгането на охлюв по стената на къща, месеците станаха година, докато един ден, както метях пред вкъщи, не дойде бай Митьо:
- Мария - вдигнах поглед и видях, че от очите му текат цели реки от сълзи. Родителите ми ми бяха казвали, че бай Митьо никога не плачел, дори когато жена му го оставила, една сълза не проплакал, а сега - цели реки - Петър... малкият ми Петър... дойде един офицер - казваше през хлипове старецът - каза... каза, че синът ми... мъртъв!
Времето сякаш застина, не можех да го осмисля. Петър - мъртъв? Цялата се разтресох и плаках цял ден, а след това цяла нощ, скърбяща за мъртвия си бъдещ мъж!
Минаха дни, седмици, месец, докато дойде Васил, офицер и най-добър приятел на Петър, докато е бил войник. Търсеше мен, защо, не можех дори да си представя, дотолкова бе замъглен умът ми от скръб.
- Ти ли си Мария?
- Аз съм, а кой си ти?
- Полковник Васил Иванов... познавах Петър. Бяхме приятели. - вдигнах изморените си очи и го погледнах, той се притесняваше, целият потреперваше, докато разговаряше с мен, та това момче е участвало в битки, сигурно без да трепери толкова, колкото трепереше сега от притеснение - Той, той ми каза да ти дам това, преди да умре!
Подаде ми един измачкан лист хартия, на него пишеше с едвам четлив почерк ”Сбогом, Мария, отивам си, но те обичах винаги, дори сега, когато целият съм облян в кръв, мисля за теб. Сбогом, моя любов”, като последната дума беше много изкривена.
Буйни водопади от сълзи потекоха по лицето ми, не можех да се спра да плача, а след секунда се оказах в прегръдките на младия полковник. Погледнах към очите му и видях, че той плаче също!
Минаха няколко години, но аз и полковникът станахме приятели, скръбта ни към Петър ни свързваше, малко по малко започнах да изпитвам онзи познат топъл трепет в сърцето си, знаех, че и Васил го чувства, дълго време ни беше добре само да сме един до друг, защото чувствах, че това може да е предателство към Петър, докато един ден, докато разговарях с Васил за това, той се разкрещя:
- Стига си живяла в миналото! Петър ми беше другар, беше ми приятел, но мислиш ли, че той би искал за който и да е от нас да сме сами и да ни боли!? След тези си думи си тръгна, няколко дни не идваше, после се появи целият притеснен и присвит, а това беше доста комична гледка, тъй като беше хем много висок, хем много мускулест, докато гледах този силен мъжага да се присвива от притеснение пред мен, нямаше как да не се усмихна!
- Съжалявам - промълви той - не трябваше да ти викам така, съжалявам, аз...
Не успя да довърши, защото го целунах:
- Прав си, повече няма да живея в миналото, вече ще живея за настоящето, ще живея за теб! - и го целунах още веднъж.
След няколко месеца се оженихме, родих му деца, а това са вашата майка -Маргарита и чичо ви - Петър!
- Бабо, това наистина ли се е случило? - попита внучка ù Мария, кръстена на нея, а Иван, кръстен на бащата на зет ù, добави:
- Бабо, чичо е кръстен на Петър от историята, нали?
- Разбира се, но това се е случило много, много отдавна. Предполагам, Мария, разказът ми ти е дал някаква представа за това какво е любовта, нали?
- Да, бабо, но не е ли тази история тъжна?
- Красива е във своето начало и във своята развръзка, краят е непознат, както е непознат другият бряг, когато погледнеш към морето, там, където то се свързва със небето. Тъжна е само завръзката, но какво е животът, а и любовта, без малко сол, няма ли да е просто твърде сладка и нереална? - Мария вече беше стара, а спомените ù малко по малко избледняваха, но тя никога нямаше да забрави онази странна нощ, когато видя „Петър-крадеца” на покрива на съседската къща...
© Диана Иванова Всички права запазени