Вече наближаваха мястото на срещата с момчетата. Слънцето почти беше залязло, затова бързаха да се присъединят към тях и да се прехвърлят зад стените на Долната земя.
Изведнъж небето притъмня и се изпълни с невъобразими писъци, сякаш огромен рояк грабливи птици нападаха беззащитните си жертви.
-Полусенките!- извика Дарена- Бягайте с всички сили, трябва час по- скоро да стигнем центъра на Братския кръг! Там ще сме защитени от тях!
И момичетата хукнаха, колкото им сили държат. Но след безсънните нощи и катеренето по планинското било бяха уморени и разстоянието до братята им изглеждаше много голямо.
- Бягайте, момичета! Идваме при вас, няма да ви оставим!- чуха те гласа на Влад.
- Ето ги нахалните хлапачки, които победиха сестра ми Тилилея и я затвориха в пещерата на прилепите!- това беше Наина, която летеше начело на полусенките на рошава метла.- Бързо да ги хванем и да ги хвърлим в Дупката на забравата!
В този момент небето беше пронизано от ярка светлина от четири мощни лъча. Бездънната раница на Джордано пак беше свършила работа. В нея той носеше няколко фенерчета, които беше направил сам за конкурса на младите изобретатели. Досега ги беше използвал само за да рисува по облаците, но истинската им сила се прояви точно в тая съдбоносна среща със злото. Беше раздал трите фенерчета на Виктор, Дарко и Влад, а четвъртото държеше самият той. Когато лъчът докоснеше някоя полусянка, тя изчезваше мигновено.
-Джордано, извика му Влад- те черпят сили от Дупката на забравата, трябва да я затворим по някакъв начин!
Суматохата сред полусенките беше пълна, от това се възползваха момичетата и вече бяха в средата на кръга от момчета.
- Нямаме много време!- отговори му Дарко- Трябва да минем през стената преди полунощ! Пък и не знаем как да го направим!
- Аз знам!- обади се Свен- Те се боят от чиста и гореща вода, а наблизо извират гейзери! Ако прокопаем канал до Дупката, можем да унищожим това, което им дава сила, или поне да го спрем за достатъчно дълго време.
През това време полусенките започнаха да се завръщат с нови сили, опитваха се да разкъсат кръга и да хванат момичетата, но срещаха яростен отпор от вече свободните момчета.
- Опитайте се да им отвлечете вниманието, а ние ще се стремим да насочим гейзерите към дупката- каза Свен и внимателно се измъкна с още две момчета. Запълзяха по земята, прикрити от тъмно лилавата трева, а момчетата с фенерчетата продължаваха неравната битка. За щастие, дупката беше наблизо и не беше никаква дупка, а огромна пропаст , в която бясно се въртяха въртопи от непрогледен мрак.
- Да повикаме къртиците- каза Раул и тихичко изсвири кратка мелодия. Мигновено хиляди къртици се показаха от дупките си. Когато разбраха какво трябва да направят, те се спуснаха дълбоко под земята и започнаха усилено да копаят. Не след дълго успяха да прокопаят тунела и излязоха от него. Тогава Свен със силен удар с голям чук разби каменното дъно на малкия басейн, в средата на който извираше най-големия гейзер. Горещата вода се изля в тунела, бързо го разшири и се изсипа в Дупката. Скоро тя представляваше огромно и много дълбоко езеро от клокочеща вода, на дъното на което изведнъж се появи още по- огромен и горещ гейзер.
Когато видяха това, Полусенките нададоха писък на ужас, силите им намаляваха с всяка минута, а лъчите сновяха около тях и ги стопяваха безмилостно. Наина пищеше отчаяно, един от лъчите подпали мелата й и тя тежко се стовари на поляната точно пред Влад.
- Горко ми, какво ще стане сега с мене! Имайте милост, момчета, аз съм само една стара жена, без метлата си съм съвсем безпомощна! Мога да ви стана баба и да се погрижа за вас!
- А когато ни отвличаше от прегръдките на майките ни не беше безпомощна, така ли?- не й останаха длъжни момчетата.- Не искаме да се грижиш за нас, сега вече сме свободни и си имаме сестри!
Изведнъж Влад се вгледа в старата вещица, като че ли се опитваше да си припомни нещо. Тя продължаваше да плаче и да се тюхка, колкото повече сълзи лееше, толкова по- светли и млади ставаха очите й.
- Мамо?- каза колебливо Влад- Мамо, това ти ли си? Помня тия очи , макар че ги видях само, когато се родих!
- Какво говориш, Влад, как може тая стара вещица да ти е майка? - не повярва Русалия.
- Вярно е,- промълви тихо Наина- моето момче е...Но това е толкова дълга история...
И тя започна да разказва.
-Бяхме две сестри, аз и Тилилея, родителите ни бяха бедни селяни , които с тежък труд изкарваха прехраната на семейството. Имахме всичко на всичко две нивички и два вола, една коза и няколо кокошки. Къщичката ни беше близо до брега на голямата река Волга, а начело на страната ни царуваше страхлив и жесток цар. Нашата армия беше победена от войните на цар Севт и царят трябваше да му изпрати дъщеря си за жена, защото царицата му беше починала. Но той не искаше да се раздели с дъщеря си, пък и тя си беше доста грозна, затова една нощ няколко от стражите му нахлуха в къщичката ни и отвлякоха мене и сестра ми. Не исках да напускам родителите си, не исках да се омъжвам за непознатия и стар Севт, аз си имах годеник и скоро щяхме да се оженим!
Тя спря за малко и се загледа в лицето на Влад.
- Да, момчето ми, веднага те познах, още като се роди, видях на челото ти малка светеща точка и разбрах, че си Звездоносец като баща си!- и тя въздъхна тежко.
- Кои са тия Звездоносци?- попита Лора.
- Тези, които се мъчат да предотвратят фатални събития по света-поясни Радж- Когато той е на косъм от война, например, или някой астероид наближи опасно, те се намесват. Обикновено Полусенките не могат да пленят Звездоносец, но той е бил много малък , а майка му простосмъртна.
- Но какво стана по- нататък?- Ева беше нетърпелива да научи истината.
- Тръгнахме на път за двореца на Севт и аз разбрах, че нося детето на годеника си. Мъчех се да го прикрия, но докато стана време да ме представят на царя, придворната му жрица разбра истината и ни изгониха от двореца. Скитахме из непознатите земи и търсихме подслон, накрая се приютихме в една колиба и там се роди Влад. Помогна ми една самодива, но на сутринта , когато се събудих, бях сама. Тилилея беше избягала , май си беше тръгнала обратно за нашия край, но и бебето го нямаше. Какво ми оставаше, освен да обвиня самодивите! Тогава ме намери Манас и предложи да се ожени за мене. Аз не исках, той беше жабок и много грозен, нощем се превръщаше в трол, но пак си беше грозен. Само че нямах избор, приех и така се роди Спас. Но Полусенките ме излъгаха, че самодивите са взели сина ми и аз трябва да им служа, за да си го върна. Така започнах да крада децата им, включително и тебе, Дарко! И постепенно погрознях и се набръчках, сякаш всичкото зло, което сторих, рисуваше по лицето и тялото ми...
- Имам си братче!- подскочи от радост Спас, който наблюдаваше и подслушваше от най- високия бор и едва не тупна на земята.
През това време всички Полусенки изчезнаха, а над бившата Дупка на забравата се носеше гъст облак от гореща пара.
- Какво ще кажете, вярвате ли й?- сви вежди недоверчиво Дарко-Толкова години не го е потърсила...
- Аз й вярвам- тихо отрони Влад- Ако обещаеш да не служиш повече на полусенките, ще се грижа за тебе , мамо!
Тя още по- силно се разплака и го прегърна.
- Ето ме и мене, батко!- това беше Спас, ухилен до ушите, който предано и възхитено не сваляше погледа си от Влад.
- Той искаше да ме отвече и насила да ме накара да се омъжа за него!- Русалия възмутено сочеше трола с пръст.
- Какво ще кажеш за оправдание?- смръщи се Влад. Спас наведе глава.- Да,знам, знам, ще кажеш, че си бил самотен и си нямал голям брат да ти казва кое е правилно!
Спас виновно кимна с глава.
- Добре, няма да те наказваме, но ще ходиш редовно на училище и ще се грижиш за градината на бабата на Русалия. Ще прогониш всички вредители и ще прекъснеш корените на всички плевели!
- Добре, батко!- подскочи от радост тролчето.
- Време е да разберем нещо за нашата мисия- обяви Радж.- И виждам, че вече има кой да ни извести...
© Neli Kaneva Всички права запазени