- Хей! Искате ли кексчета? – Ели се опита да настигне човека с кучето, без да разсипе подноса си.
- Не, благодаря – изпъхтя той, вадейки слушалките от ушите си и подръпвайки каишката на кучето, за да го накара да побърза.
- А бисквитки? С шоколадови парченца!
- Разкарай се, момиче– мъжът очевидно бързаше за някъде. Или просто по дефиниция се сърдеше на целия свят.
- Имам и макарони – тя запази най-силния си коз за накрая – С три различни вкуса. Прегорих три тави, но тези са идеални, гарантирам!
- Казах да ме оставиш на мира. Бързам – човекът продължи по улицата, все така недоволен.
- На някои хора сякаш им е приятно да са нещастни – сви рамене Ели и седна да си почине на една пейка.
Доста се бе задъхала от тичането – все пак не беше олимпийски шампион! За това бе виновен фактът, че обичаше не само да пече сладки.
Изобщо не ѝ пукаше. Днес дори бе обула любимия си тесен лилав клин.
Хората бяха странни същества. Притесняваха се за всичко – за фигурата си, за оценки или работа, за това как ...