В онзи септемврийски ден валеше като из ведро. Мая влачеше тежкия си куфар и се опитваше да върви възможно най- бързо и вече не обръщаше внимание на мокрите кичури коса по лицето си, нито ѝ правеха впечатление многобройните локви, в които успяваше да цопне. Мислено си обеща, щом се добере до своя град, да си купи нови маратонки, по- солидни и непромокаеми. А защо не и кубинки? Нищо, че малките ѝ, слаби крака не бяха много подходящи за такива тежки обувки. Тя обичаше дъжда. Обичаше да го гледа през прозореца на своята стая, с чаша чай в ръка или да ѝ ромоли по прозореца докато чете книга. Любовта ѝ, обаче, моментално се изпаряваше докато тази благодат се сипеше безмилостно върху нея в най- неподходящите моменти. Като този. Оставаха две минути до тръгването на влака и Мая бързаше по перона, решена да се качи чак в нейният вагон. Първият, на първа класа. „Може пък да ми е на късмет този дъжд„- минаваха ѝ оптимистични мисли през главата докато изминаваше последните крачки към целта. Изведн ...