Малкият се цупеше на купата с овесена каша, явно не беше гладен или може би просто му бе писнало всяка сутрин да набива буламачи.
– Джо, изяж си кашата! Хиляди пъти съм ти казвал, че тя е най–полезното нещо на света.
– Ама, тате…
– Няма ама, яж!
Джо с неохота зарови лъжицата си в белезникавата субстанция, докато хвърляше кос, обвинителен поглед към баща си.
– Няма да ме разчувстваш. Разбери веднъж завинаги, че човек трябва да прави каквото… каквото трябва да прави, независимо дали му харесва или не.
– Ама тя е гадна, тате!
Сам, бащата на Джо, изпъчи гърди и се опита да смрази с поглед непокорното си отроче, което веднага разбра, че този път няма измъкване и започна да се храни.
Сам беше много нервен напоследък, особено след като стана ясно, че краят на света няма да се състои. Всички му се подиграваха, дори и най–близките му приятели, а той просто се бе постарал да направи всичко, което е по силите му, за да осигури бъдещето на семейството си, а именно – да съгради бункер в задния двор на къщата си. Та кой би предположил, че предсказанието на маите няма да се сбъдне? А на всичкото отгоре най–много му се подиграваха онези, които преди се разтреперваха от ужас щом телевизията започнеше да бълва информация за предсказанието. Гадняри, те просто нямаха финансовите възможности да си направят собствени укрития. Не че финансовите възможности на Сам бяха особено големи – наложи се да ипотекира за втори път къщата, да продаде наследените от дядо му земи, както и любимия си Мустанг, модел 1971–ва. И накрая какво, всичко се бе оказало кьорфишек.
Джо изпръхтя и по бялата покривка нападаха пръски каша. Сам едва се сдържа да не зашлеви малкия, който с цялата си наглост се правеше на разсеян, гледайки захласнато през панорамния прозорец.
– Джо, ще ти дърпам ушите!
– Ама тате…
– Веднага да изчистиш!
– Ама тате, едно зомби идва към къщи.
– Ще ти дам аз на теб… – подхвана Сам, после погледна навън и замлъкна. Долната му челюст бавно увисна. По чакълираната алея с вдървена походка крачеше нещо, което определено приличаше на зомби. Лицето на въпросното нещо бе мъртвешки бледо, изподрано, с кървави петна около устата, очите му – зловещо облещени, а дрехите му – опърпани и кални. Но походката, тя бе тази, която стресна най–много Сам, защото той бе гледал „Живите мъртви” и знаеше, че само зомбитата ходят така. Уплахата му бързо премина и на нейно място се настани мрачно задоволство.
– Ще ми се подиграват те, тъпанари! – изрева Сам. – Ето че се оказах прав. Джо, тичай да ми донесеш пушката!
Момчето блъсна настрани кашата и се изстреля като тапа към килера, където баща му държеше пушката си. В това време Сам отиде до прозореца, за да провери дали не се задават и други зомбита. Нямаше други, поне засега. Зачуди се дали да не звънне в полицията. В крайна сметка реши, че ще може да се справи и сам, всъщност, чувстваше се задължен да покаже пред света на какво е способен един истински американец.
Докато потриваше нетърпеливо ръце, следейки всяко движение на зомбито, Сам чу жена си да измучава нещо от спалнята си. Рейчъл прекарваше повечето време там, легнала пред телевизора, защото след раждането на Джо бе надебеляла чудовищно и вече трудно се придвижваше.
– Стой си там, скъпа! Аз ще се погрижа за всичко! – подвикна ù Сам.
Джо донесе пушката и я връчи на баща си с тържествен жест, от който Сам вероятно би се разчувствал, ако вниманието му не бе насочено изцяло към зомбито.
– Какво ще правиш сега, тате? – попита плахо момчето.
– Гледай и се учи, малкия. Но от мен да знаеш, най–важното е всяко действие да се обмисля старателно.
Сам отвори входната врата, бутна я с дулото на пушката и излезе бавно на верандата. Зомбито бе спряло до пощенската кутия и се олюляваше като пияно. Когато забеляза насоченото към главата му оръжие, протегна ръце напред, както имат навика да правят зомбитата, когато се канят да нападнат, и загледа с още
по–безумен поглед.
– Махай се от имота ми, чудовище грозно! – изръмжа Сам. – Махай се, или ще стрелям!
Зомбито се свлече на колене и започна да бърбори неразбираемо, но с жар, сякаш си мислеше, че звуците, които издава, означават нещо.
Неприязънта на Сам към зомбито се засили още повече, та то дори не говореше английски. Определено заслужаваше да умре. Сам се ухили ехидно. Как е възможно да умре нещо, което е вече умряло?
– Тате, не го застрелвай!
– Защо да не го застрелвам, Джо?
– Ами то… то изглежда съвсем безпомощно.
– Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, Джо – отвърна Сам и се прицели. Секунда по–късно пушката изтрещя и лявата половина от лицето на зомбито изчезна сред облак кървави пръски. Сам пусна още три куршума в гърба на падналото зомби, ей така, за по–сигурно.
– Сега, Джо, трябва да се обадим на шерифа да го информираме. Нищо чудно и други зомбита да се навъртат наоколо.
– А ако са хиляди, тате?
– Няма страшно, колкото и да са, ние си имаме бункер, където да се скрием. Да му мислят онези глупаци, които… а, още едно.
Изникналото иззад близките храсти друго зомби беше женско и не изглеждаше чак толкова умряло, колкото предишното, може би защото лицето му не бе мъртвешки бледо, а мораво. Освен това в окото му (лявото, другото бе затворено от огромна подутина) се четеше почти човешка емоция. Сам се смути леко, беше възпитан да не посяга на жени. Женското зомби видя простреляния си другар и закрещя гневно на неразбираем език, след което опита да се затича напред, но не му се отдаде, защото единият му крак упорито отказваше да се свие в коляното, вероятно поради начален стадий на трупно вкочанясване. Сам заотстъпва, повличайки Джо със себе си. Зомбито се тътреше с мъка към тях, гротескно поклащайки сексапилните си форми.
– Тази е била страхотно парче преди да умре – констатира Сам.
– Тате, тя ще ни докопа!
– Няма, сине!
Сам вдигна пушката и стреля. Рамото на мъртвата красавица разцъфна като майска роза, показаха се костни отломки. Тя вторачи синьото си око в раната и възкликна учудено. Олюля се, но успя да се задържи на крака. Сам дръпна отново спусъка. Не уцели, понеже хладнокръвието му, незнайно защо, се бе изпарило.
– Тате, какво ти става? – изскимтя уплашено Джо.
Следващият изстрел проби огромна дупка в корема на зомбито, но въпреки това то остана на крака. Устните му мърдаха спазматично, сякаш се опитваше да сподели някаква история. Накрая красивото синьо око примигна тъжно и се изцъкли. Зомбито падна тежко по гръб и след два кратки гърча застина. Сам избърса с длан потното си чело и въздъхна тежко.
– Страхотен си, тате!
***
Патрулният полицай вдигна радиостанцията си и заговори:
– Шефе, станала е катастрофа на Шосе 43 близо до фермата на Сам. Шофьорът на микробус, в който са пътували петима имигранти от Източна Европа, е загубил управление и се е блъснал в крайпътно дърво. Има един тежко пострадал и двама по–леко. Очаквам линейката да дойде всеки момент.
– Показания взе ли?
– Шефе, те не говорят английски. Едвам успяха да ми обяснят откъде са.
– Трима пострадали, така ли?
– Да. Тримата са тук, на мястото на произшествието, двама са тръгнали пеша към фермата на Сам да търсят помощ.
© Стефан Всички права запазени