Аз съм писател и като такъв, мога да правя всичко с идеите. Мога да ги оформям на топка и да ги запращам със замах в полето на противника. Мога да ги сдъвча и да ги изплюя в човчицата на някое колибри. Мога да ги разтягам, сплесквам, разпръсквам, роня, разлиствам… Мога и да ги шифровам, разкривам, оцветявам и окрилявам. Мога всичко това и дори повече. Но не мога да избягам от тях.
Една идея ме преследваше от дълго време. Идеята за герой, който усеща дъжда като раздиращи кожата игли. Този герой нямаше име, съдба или спомени. Знаех за него само че всяка сутрин, точно в 6:45 той сипва горещ чай в чашата си, изчаква 1 минута, отпива 3 глътки и я оставя в средата на кръглата кухненска маса по такъв начин, че в този въображаен часовник, който масата представляваше, дръжката на чашата да сочи 18:00 часа.
Тази идея се загнезди в съзнанието ми като кукувиче яйце. Отнякъде другаде е дошла, някой друг може би ще я отгледа, аз съм просто едно гнездо на върха на бор, което устоява на виелиците, но ...