На моята, вече пораснала, дъщеря.
Навън вече бе тъмно и само пламъците в зиданата камина осветяваха стаята. Коледното дърво бе украсено с малки, кристални фигурки, които закачливо чупеха оскъдната светлина. Жената държеше в обятията си малко момиченце и нежно приглаждаше дългите му коса.
„Заспиваш ли, мъничка моя?”
„Не, мамо, искам да ми разкажеш за вълшебните думи.”
„Добре. Коя да е първа?.”
„Дар!”
„Дар” е онова специално нещо, което получаваш, когато се раждаш. Не по заслуги, не по молба. Това са таланти, качества, способности, цял набор от красиви неща, които да използваш по пътя си, да обогатиш и развиеш, а след това щедро да раздадеш на хората. Не ги задържай за себе си, мъничка моя, те ще живеят само чрез другите.”
„Молба.”
„Когато искаш нещо, не го заграбвай, помоли да ти го дадат. Така шансовете ти да го получиш са много по-големи. Но, дори да ти откажат, ще знаеш, че пътят е бил правилния, защото молбата е човешкия начин да кажеш на някого, че имаш нужда от нещо негово.”
„Благ ...