17.01.2011 г., 21:50 ч.

Коледа от спомени - Четвърти Коледен Творчески Фестивал 

  Проза » Разкази
855 0 0
6 мин за четене

Коледа от спомени

 

 

Вървях по улицата на празнично украсения град, натежала от спомени и проблеми. Прехвърлях случилото се през изминалия ден. Някак не забелязвах трепкащите светлинки на  лампичките, които примигваха плахо по витрините на магазините. Клепачите ми се затваряха от влезлите в тях снежинки и аз инстинктивно обърсвах с опакото на ръкава си малките капчици. В един миг вече не разбирах дали плача или просто наистина бе завалял силен сняг.

    Спомените ми ме върнаха назад в годините и аз се видях млада учителка. Септемврийското слънце галеше косите ми, а по устните ми пробягваше игрива усмивка. Моите питомци ме бяха заобиколили и протягаха весело ръчичките си към мене. Всеки искаше да ме докосне, да получи милувката ми. После споменът като бърз кадър пробяга през годините и ме пренесе в бащиния дом, когато татко кадеше с тамян стаите и с тържествен глас произнасяше молитвата, а мама вървеше след него и се кръстеше с онова тържествено изражение на дълбоко вярващ човек. Това стопли сърцето ми и аз неволно се усмихнах. Споменът ме пренесе ненадейно в болничната стая, в която бях прекарала най-тъжната Коледа. Самотна, слушах празничния камбанен звън, който се разнасяше от построената наблизо църква и детска глъч. Светът живееше, а аз сякаш не участвах в това, сякаш го гледах отстрани. Мислите ми рисуваха обични образи и усещах студенината на самотността.

В един миг отвън пред болничната стая се чу звънче. Помислих си, че сънувам и разтърках очите си. После реших, че вероятно са извикали Дядо Коледа за болните деца от съседното отделение и въздъхнах. Чудно... звънчето се чу по-близо до прага и на вратата се появи една висока мъжка фигура. Отупа снежеца от дрехите си и вдигна нещо от пода пред краката си. Съгледах червените листенца на една чудно красива коледна звезда и сърцето ми замря от изненада.

-          Вие ли сте госпожа Комитова?

-          Да, аз съм. - отговорих плахо, без да разбирам все още кой е този човек и защо е дошъл.

Суровата мъжка фигура някак се смекчи. Ръцете му поеха бавно коледната звезда опакована в лъскава хартия и той я постави на шкафчето до главата ми.

-          Госпожо, изпраща ме господин и госпожа Крумови. Това е за Вас. Желаят Ви весели празници и скорошно оздравяване.

Очите ми се изпълниха със сълзи. Не знаех какво да кажа. Закимах, задушавана от напиращата емоция и на пресекулки успях да кажа:

-          Благодаря сърдечно... поздравете ги и Вие, господине... целунете децата от мене.

Проследих мълчаливо отдалечаващата се през вратата фигура. Дълго не можех да откъсна поглед и се чудех дали сънувам или е истина случващото се. Може би тогава започнах да ценя малко повече себе си и да обичам работата си още повече.

***

Харесваше ми да вървя така. Не поглеждах тъмните фигури на минувачите, които бързаха по своя път. Колко много обичах Коледа! До онази нощ, когато виенето на сирената ме сепна. Линейката хвърчеше по улиците на празничния град. Гледах с насълзени очи през прозореца нищо не подозиращите минувачи. В главата ми пробягваха тревожни мисли, а гърдите ми се свиваха мъчително от спазми. Налагах си да не плача, утешавах се, че Бог е твърде милостив и няма да позволи един добър човек да напусне живота точно по Коледа.

В болницата ни съобщиха, че леля ми няма да излезе от диабетната кома. Помня как всички наведохме глави и заплакахме. В този миг всеки мълчаливо обвиняваше празника, Бог, радостта на околните. Празникът се превърна в огромна тъга. Тази тъга ме преследва и до днес.

***

          Усетих как някой се изкашля зад гърба ми. Обърнах се сепнато. Облечена в златистожълто палто млада жена ми се усмихна и подаде ръката си. Лъхна ме нежният аромат на френски парфюм и аз придърпах нагоре яката на вехтото си палто. Примигнах още няколко пъти, заслепявана от напиращите в очите ми снежинки. Признавам си, че не я познах.

- Здравейте, госпожо Комитова! Не ме ли помните? Аз съм Вашата Елиза, както ме наричахте!

      Чух познат кръшен смях и се сетих за Лиза - малката калпазанка от втори „а”. Тя седеше винаги на третия чин до прозореца. Златистите ù къдрици се сипеха по раменете като водопад, очите ù грееха винаги любопитно. Спомних си как ми разказваше след часовете със сълзи на очи как голямата ù сестра я беше напляскала заради една кукла, после в седми клас ми споделяше трепетите на първата любов и сърцето ми заби учестено.

-          Мило момиче, не те познах! Колко си пораснала! Как си?

-          Добре съм. Завърших с отличие гимназията и сега следвам изкуствознание в Париж. А Вие, госпожо? Продължавате ли да се мъчите с калпазаните...

 

Тя се засмя, спомняйки си вероятно за своите лудории. Тръсна главата си, както го правеше някога и спомените ми изплуваха - живи, истински, човешки.

Поговорихме още няколко минути. Вятърът се усили и малките снежинки започнаха да боцкат като иглици лицата ни. Когато се разделихме, Елиза попита дали живея на същия адрес, за да ми праща картички от Париж. Отговорих ù утвърдително и продължихме - всеки по своя път.

Прибрах се с натежали нозе в малката си квартира. Мишо бе напалил печката и усетих приятна топлина. Миризмата на току-що сварен боб и сланина изпълни сетивата ми. Чух познатото прокашляне и силния му глас:

-          Мило, ти ли си?

Съблякох палтото, изух ботите си и разтърках дланите си. Поставих чантата си на стола до вратата. Влязох в стаята и ахнах. Моето остаряло момче бе купило елха. Тя се издигаше в средата – стройна, зелена и горда. Умиление изпълни душата ми и аз радостно плеснах с ръце. Засмях се и прегърнах побелялата глава на моя мил. Той свали очилата си и остави вестника на коленете си. Сините му очи се присвиха и ме попита:

- Хареса ли ти изненадата?

 

                Не бе необходимо да отговарям. По изражението на лицето ми се четеше всичко. Седнахме на скромната си трапеза, хапвахме и си говорехме. Изгледахме някакъв филм и си легнахме. През нощта се събудих от свистенето на вятъра в клоните на дърветата. Излязох на терасата и заследих носещия се на талази сняг по покривите на къщите. Някъде в далечината по улиците се движеше закъсняла кола. Тя забуксува на пресечката с булеварда и се отдалечи с приглушен трясък. Въпреки резкия шум, нищо не нарушаваше снежната хармония в предпразничната нощ.

                Рано сутринта на вратата се позвъни. Отворих, но не видях никого. Погледнах неволно надолу и съгледах широк жълтеникав плик. На него пишеше моето име, но нямаше подател. „Сигурно са съседските деца” - казах си и се усмихнах. Отворих го и извадих пъстра коледна картичка. Отвътре изпаднаха два билета. Вгледах се внимателно и не можах да повярвам. Те бяха за полет с Air France. Зачетох картичката:

                                           Скъпа госпожо,

                                      Много бих искала да Ви поднеса своя коледен подарък.

                                Реших да го направя днес, веднага. Моля, приемете го като знак на благодарност за всичко онова, което направихте за мене.

                               Нека мечтата Ви стане реалност!

 

                                                 Прегръщам Ви!

                                                 Ваша калпазанка: Елиза

  Сърцето ми замря за миг, а от очите ми се зарониха сълзи като порой. Когато така обляна цялата и подсмърчаща влязох в кухнята, мъжът ми ме загледа стреснато. Нищо не можах да му кажа. Подадох картичката и билетите.

 В следващите няколко минути и часове изживях най-незабравимите вълнения в живота си. Когато се качих на огромния самолет и залепих носа си на стъклото, въздъхнах силно. Мъжът ми само се засмя и подшушна на стюардесата: „Жена ми е щастлива. Отива да пие кафе на Айфеловата кула”.         

 

    Коледа е. Щастието ни идва веднъж в живота. Но то е по-сладко, когато го изживеем истински, давайки си сметка за онова, което сме загубили, за да оценим стойността на онова, което печелим.

© Надя Стаменова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??