Искате приказка? Добре, този път ще ви разкажа празнична приказка. Главният герой  в нея изглежда изключително необичайно... да кажем, че много прилича на мен – разказвачът се беше разположил удобно в широкото кресло и докосна замислено носа си с показалец.

   - Всичко започнало в една дъждовна сутрин точно месец преди Коледа. Файтонът от Бирмингам за Лондон беше спрял в Ковънтри, за да се качат нови пътници. Каретата тъкмо щеше да тръгне, когато един джентълмен помаха на кочияша да го изчака. Джентълменът беше много висок – шест и половина фута, изключително слаб, с продълговато и изпито лице, имаше черни проницателни очи и много дълъг гърбав нос. Беше облечен в черни бричове, високи ботуши, черно палто, цилиндър и носеше куфар, който явно много му тежеше, защото горкият човечец ходеше леко приведен. Вървеше много бързо, но понеже по рождение имаше скъсени сухожилия изглеждаше, че при всяка крачка леко подскача, а това в комбинация с големите крачки го превръщаше в особено комична гледка отстрани. Щом стигна до файтона, джентълменът метна куфара на кочияша, изтупа палтото си с няколко небрежни движения и отвори рязко вратичката. Една възрастна дама вътре, възкликна неодобрително.

         Мъжът, чиято възраст беше трудно да се определи, понечи да влезе във файтона, но цилиндърът му се блъсна в  рамката на вратата, олюля се, политна и тъкмо щеше да падне на пода, когато дългата му ръка се протегна светкавично и го хвана точно преди да падне. Джентълменът се усмихна широко на хората във файтона, които го погледнаха изненадано, влезе леко приведен и седна до млад господин точно срещу вече споменатата възрастна дама, която за да заяви още по-ясно мнението си относно новодошлия, изсумтя сърдито. Джентълменът очевидно изпита голяма трудност да се събере в тясното пространство, което се полагаше нему. Когато най-накрая си намери място, се усмихна дружелюбно на младия господин, който седеше до него и огледа хората.

      Срещу него седеше споменатата вече възрастна дама, която явно беше гувернантка на момичето до нея, защото се държеше особено покровителствено и я смушкваше всеки път, когато красивата  девойка посмееше да вдигне глава от книгата, за да се усмихне на джентълмена, който седеше в другия край на каретата.

          До младото момиче седеше дама на средна възраст, която явно беше благородничка, защото цялото й същество излъчваше изисканост и аристократичност. Тя гледаше разсеяно през малкото прозорче, на лицето й беше изписан отпечатъка на някаква наскоро преживяна трагедия.

           Срещу нея, както вече споменахме, седеше младият господин, който хвърляше плахи погледи на девойката. До него стоеше друг господин, който разсеяно гледаше в пространството. И така нашата обиколка на пътниците във файтона завършва с джентълмена, когото пръв представихме. Да кажем, че той се е казвал Тъдеус Уорт...

   - А, но това е вашето име! – малко осемгодишно момиче прекъсна разказвача и му се усмихна гордо, сякаш е разкрила някаква гатанка.

   - Да, миличка – усмихна се разказвачът – искаш ли да продължа?

   - Да, да – момичето изпляска с ръце и се умълча. Разказвачът отново докосна носа си с показалец и продължи:

  Господин Уорт огледа останалите си спътници и каза:

   - Мисля, че след като ще пътуваме толкова дълго заедно е добре да се поопознаем. Аз, например, съм разказвач на приказки. С това си изкарвам прехраната. Нямам семейство и обикалям Англия. Някой друг желае ли да се представи? – предложението му не получи отговор.

   - Защо не ни разкажете една приказка? – предложи младата госпожица, която  беше смушкана от гувернантката си за проявената дързост.

      - Да, наистина защо не ни разкажете някоя приказка? – предложи и дамата до момичето. Господин Уорт се усмихна широко и прочисти гърлото си, след което каза:

      - Съгласен съм, но аз разказвам приказки за отделни хора. Сега, например и ако нямате нищо против, мисля да разкажа една приказка за гувернантката на младата дама – споменатата го погледна учудено, но не каза нищо. Господин Уорт започна да разказва – Имало едно време една гувернантка. Нейната повереница била изключително красива млада дама – в този момент Уорт се усмихна на младото момиче – гувернантката се грижела за поверената й девойка изключително строго. Учела я да свири на пиано и флейта, да говори френски и немски, да бродира. Била гувернантка за пример, родителите на момичето били изключително доволни от нея, защото освен, че се грижела за дъщеря им, гувернантката, чието име било мис Мили Алфред – тук гувернантката ахна и промърмори, че това наистина е нейното име – помагала на главната икономка и дори била намерила начин да спести на семейството малко от парите, давани за продукти. Госпожица Алфред се ползвала с особен авторитет и сред слугите. Шест месеца след като била наета, конярят на господарите й напуснал къщата. Семейството имало спешна нужда от коняр. Тогава госпожица Алфред предложила да им осигури един като лично гарантира за него.  Оказало се,че момчето, което дошло било изключително изпълнително и господарите били много доволни от него. Госпожица Алфред била сякаш пратена им от Бог. Това, което господарите й не знаели, било, че новият коняр тайно ухажвал повереницата на госпожица Алфред. Гувернантката научила за това доста късно – момичето вече било влюбено в коняря и дори искали да избягат заедно. Госпожица Алфред обаче вместо да ги спре, внимателно окуражавала повереницата си. Плановете на младите били провалени, когато един ден бащата на момичето случайно чул как конярят разказва какво смята да направи на свой приятел. Момичето заедно с госпожица Алфред били изпратени в Лондон, за да утихнат слуховете в родния й град, а конярят бил набит и изгонен. – гувернантката се размърда нервно на мястото си и погледна свъсено господин Уорт, но той невъзмутимо продължи разказа си – Родителите на момичето пропуснали една малка подробност. Всъщност конярят бил малкият брат на госпожица Алфред, която сама била измислила всичко с надеждата повереницата й да се омъжи за брат й и така да получат голямото наследство на момичето...

       - Това е долна лъжа! Клевета! – гувернантката гледаше злобно джентълмена и сякаш не можеше да се побере в кожата си. Момичето до нея беше покрило устата си с ръка и гледаше с учудване, примесено с гняв ту гувернантката си, ту непознатия джентълмен. – Корделия, миличка! Този господин е негодник! Нищо от това, което каза, не е истина! Как не Ви е срам да ме обиждате така, господине?

        - Но, мис, това е просто приказка. Защо се развълнувахте така? – жената сякаш едва в този момент се усети, че в каретата има и други хора, отвори ветрилото си и нервно започна да го размахва пред лицето си, като повтаряше сякаш на себе си:

    - Да, наистина, това е просто приказка. Защо се развълнувах така? Просто приказка!

     Дамата, която седеше от другата страна на момичето, наблюдаваше сцената леко усмихната. Когато госпожица Алфред се успокои, тя се обърна към джентълмена-разказвач и каза:

         - Защо не разкажете една приказка и за мен, господин Уорт? Моето име е Валънтайн Фредерик.

     - Ах, какво красиво име, мис Фредерик! Имало едно време млада аристократка. Тя много приличала на вас, мис. Родителите й се погрижили дъщеря им да получи добро образование и затова я пратили да учи в известен френски колеж. Когато момичето се върнало, било представено в обществото. Още на първия си бал тя направила голямо впечатление с изисканите си обноски и красива външност. Скоро поканите за балове, срещи и разходки завалели в дома на момичето. Особено голямо впечатление й направил един млад капитан. Той танцувал няколко пъти с нея на първия й бал, а след това започнал да й изпраща различни подаръци всеки ден. Родителите на госпожица Фредерик, нека я наречем така, одобрили избранника й и скоро годежът им бил официално обявен. Уви, съдбата не гледала благосклонно на влюбените. Месец преди да се оженят, капитанът бил изпратен в Индия. Годеницата му го чакала две години, но не получила вест от него – дамата трепна – през това време финансовото състояние на семейството й се влошило и родителите й били принудени да разтрогнат годежа й, а самото момиче да се омъжи за друг свой обожател, който щял да се погрижи за семейството й. Седем години Валънтайн живяла в брак без любов. Съпругът й, който бил по-възрастен от нея, починал  и я оставил с голямо богатство. Вдовицата му останала в траур две години, не защото тъгувала толкова за съпруга си,а за да има основателна причина да отхвърля новите кандидати. Три години се изтъркулили и един ден на дамата й съобщили,че стар приятел желае да я види. Когато тя отишла да види кой е, познала капитана, за когото била сгодена – дамата премига бързо, сякаш за да прогони сълзите от очите си и след това каза:

      -  Разказвате много увлекателно, сър. Но това е достатъчно – усмихна му се и отново се загледа през прозорчето. Уорт й кимна в отговор и замълча.

      - Но, моля ви, не спирайте на най-интересното...

      - Корделия! Не е прилично...

      - Не ми говори ти за приличие!

        - Корделия! – явно въпреки разобличаването й, госпожица Алфред все още всяваше респект у повереницата си, защото тя се нацупи и млъкна. Господин Уорт не предложи услугите си повече, а и никой не ги поиска, та продължиха пътуването си в тишина.

        Когато стигнаха Лондон, господин Уорт се сбогува с останалите пътници и пое по пътя си – разказвачът замълча замалко и огледа слушателите си. Всички те го гледаха с очакване да продължи. Особено осемгодишното момиче, което го беше прекъснало. Хората, които бяха около него, бяха едни от най-изтъкнатите благородници в Лондон. Разказвачът беше получил покана от собственика на дома – сър Ротшилд да прекара с него и неговите гости най-светлия християнски празник. Разказвачът беше приел, той отпи внимателно от виното си и продължи:

       - Господин Уорт за първи път стъпвал в Лондон, та не знаел накъде да поеме. Искал да разгледа целия град, а за да изпълни тази цел имал нужда от някого, който да познава града. Докато се оглеждал за подходящ човек, господин Уорт забелязъл джентълмена, който седял до него по време на пътуването. Младият мъж не изглеждал по-ориентиран от господин Уорт, затова последният решил, че има нужда от компания и с бодра крачка се запътил към него. Младият господин също го бил забелязал, но незнайно защо не му обърнал внимание, когато той се приближил.

           - Ето, че отново се срещаме, господине – казал широко усмихнат господин Уорт.

  Тук е добре да кажем, че младият джентълмен, който във файтонът се държал приветливо с господин Уорт, сега бил сбърчил вежди и кимнал в отговор.

         - Виждам, господине, че и вие като мен не познавате Лондон много добре – продължил Уорт – какво ще кажете да го обиколим заедно? – точно в този момент сякаш по поръчка от ъгъла на улицата се появил файтон и преди младият джентълмен да успее да откаже, (а той, повярвайте ми, искал да откаже), Уорт  спрял файтон и приканвал младия господин да се качи. Последният като видял, че няма друг избор, с мърморене подал багажи си на кочияша и се качил във файтона.

  Уорт вече бил избрал посока и файтонът потеглил.

           - Моля да ме извините, господине, но не помня името Ви – джентълменът с нежелание отговори:

       - Уилям Фелингтън, на Вашите услуги, господине.

          - Интересно име, господин Фелингтън. Интересна история бих могъл да разкажа, ако искате, разбира се. – сянка на страх пробяга по лицето на младия мъж и той нервно поклати глава:

          - Не, господин Уорт, не обичам приказките. В реалността те рядко завършват с щастлив край – Фелингтън погледна тъжно през прозореца, при вида му Уорт не се сдържа и като сложи ръка на рамото на новия си приятел, каза с окуражаващ тон:

          - Позволете ми да ви поправя и да кажа, че с малко помощ и вяра в коледния дух, приказките могат да свършат щастливо... Много красив часовник имате  - Фелингтън беше извадил малък джобен часовник, който в действителност беше много красив. – При роднини ли идвате? Или може би да видите любимата си? – когато господин Уорт каза последното, Фелингтън трепна още по-силно, втренчи се в спътника си дълго и изпитателно. След това въздъхна тежко и каза:

            - Добре, предавам се, вие явно знаете всичко. Сигурно сте й роднина, нека не правим грозни свади, ако искате дуел, ще го получите, но, Бога ми, позволете да я видя за последно преди това!

         - Дуел?! О, не, не! Господинът не ме е разбрал добре, аз не искам да му преча, аз искам да помогна! – и господин Уорт закима отривисто, за да затвърди току-що казаното.

         - Да ми помогнете! – Фелингтън изглеждаше искрено объркан. – Но вие не ме познавате. Моето й нейното семейство са против, откъде знаете всичко тогава? Да не ви е пратила тя? – очите му заблестяха.

             - Прати ме един ваш общ благодетел, когото не познавате. Единственото, което той иска е да сте щастливи. Кочияш! – господин Уорт удари с ръка по тавана на файтона. – ще слезем тук. Хайде, последвайте ме. А, и, ако обичате, платете на кочияша. – Фелингтън го погледна учудено, но се подчини и след това побърза да настигне спътника си, който вървеше много бързо. След десет минути Уорт се спря пред вратата на голяма и богата къща. Точно под звънеца имаше красива месингова табела, на която пишеше “Клуб на Кралицата”.

      - Ето, пристигнахме – тържествуващо обяви Уорт и натисна звънеца.

      - Моля?! – изсъска Фелингтън – но вие казахте, че за пръв път идвате в Лондон, а сега сме били пристигнали... А и какво правим тук? Допускат единствено лордове, а аз може и да съм благородник, но съм далеч от титлата  “ло.. – горкият младеж не успя да довърши, защото в този момент възрастен иконом отвори вратата и погледна въпросително. Фелингтън се стегна и опита да изкара на показ цялото  достолепие, което имаше в наличност.

       - Добър ден – каза Уорт, след което понечи да влезе. Фелингтън зяпна – комичният джентълмен от преди малко сякаш се бе изпарил и на негово място имаше напълно нов човек, който всяваше единствено респект. Хладната учтивост на иконома беше разколебана от самоувереността, която лъхаше от Уорт:

        - Моля да ме извините, сър, но се допускат само членове на клуба...

           - Моля?! – Уорт гледаше надменно иконома и изглеждаше така сякаш му бе нанесена непростима обида. В отговор икономът отвори вратата, покани ги и взе палтата им. Фелингтън погледна Уорт с възхищение и побърза да го настигне. Не посмя да каже и думичка, просто вървеше след него и гледаше да не изостава. Минаха през няколко малки салона и спряха пред вратите на по-голям. Уорт се обърна към Фелингтън, усмихна му се леко и каза:

           - Тук започва нашето едномесечно посещение в Лондон. Аз ще ви събера с вашата любима, стига да не ми пречите. Затова се постарайте да изпълнявате точно това, за което ви помоля. А сега, опитайте да се адаптирате – след което влезе в салона. Фелигнтън се огледа предпазливо, после видя един млад джентълмен, който му се стори приятен и се приближи до него. Така и не видя Уорт до края на вечерта, когато той  се появи сякаш от нищото и му каза, че си тръгват. Фелингтън се сбогува с новия си приятел и последва Уорт. – разказвачът отново замълча и огледа публиката си. Домакинът му го гледаше с леко подозрение. Гостите, които досега бяха пазили тишина, изведнъж сякаш дружно си поеха въздух. Някои от тях поискаха нова чаша вино, други си взеха сладки и после отново притихнаха. Лорд Ротшилд беше богат благородник, който се ползваше с голямо уважение в Лондон. Имаше две дъщери и трима синове. Съпругата му беше много красива и изтънчена лейди, с която имаха щастлив и дълъг брак. Лордът изобщо нямаше намерение да кани разказвача, който беше станал много известен последния месец в Лондон и беше канен на почти всички събирания на елита заедно със своето протеже, който бил изключително приятен млад благородник. Та лорд Ротшилд нямаше да покани разказвача, ако малката му дъщеря не му се беше молила толкова дълго и трогателно. Но все пак нещо в разказвача не му харесваше. По-голямата му дъщеря се беше извинила и се беше оттеглила след вечерята. Напоследък много боледуваше и той искаше да отиде да я види, но не беше учтиво да стане по средата на приказката. Затова се приближи внимателно до разказвача и го попита тихо дали скоро приказката ще свърши. Последният му отговори със странно задоволство, че приказката съвсем скоро ще свърши. След което прочисти гърлото си като отпи от виното си и продължи да разказва:

            - На другия ден господин Уорт съобщи на господин Фелингтън, че отново ще посетят клуба, но този път Фелингтън трябва да стои с него. Цяла седмица двамата джентълмени посещаваха клуба. Уорт запозна приятеля си с много изтъкнати благородници и освен това получиха купища покани за събирания от напълно непознати на Фелингтън хора. Той следваше неотлъчно Уорт, който биваше радушно приет във всеки дом и навсякъде разказваше приказки за някой член от семейството. Уорт не приемаше всички покани, а внимателно отбираше някои и отхвърляше другите. Така например неведнъж се случи да отхвърлят поканата на някой благородник, за да посетят някое не толкова известно и богато семейство. Когато го питаха откъде черпи вдъхновение, Уорт отговаряше, че коледният дух му разказва приказките. Той разказа само още веднъж  разобличителна приказка, за да постави на мястото един особено нахален млад джентълмен, който беше дошъл да му поиска сметка защо е отхвърлил поканата му. Единствен свидетел на случката стана Фелингтън, но младият господин беше толкова шокиран от разказа, че дори не дочака края, а се изпари яко дим.

          Въпреки че Фелингтън следваше Уорт навсякъде, той не виждаше по какъв начин приятелят му помага да се събере  отново с любимата си. Докато един ден не  получиха покана и от нейния дом. Фелингтън беше на върха на щастието, но Уорт му забрани да отиде с него. Младежът се опита да спори, но приятелят му беше категоричен. Всъщност младият джентълмен се беше запознал със своята любима, когато тя бе дошла да прекара лятото в неговия град. Двамата се влюбиха, но родителите им не одобриха брака и я върнаха обратно в Лондон....

       - Спрете! – домакинът беше станал, лицето му беше почервеняло и той понечи да напусне салона, но съпругата му прошепна нещо и той с явно нежелание седна обратно на мястото си.

        - Да продължа ли? – усмихна се разказвачът.

        - Да, моля. – отвърна му домакинята.

              - Та тогава младият джентълмен дошъл в Лондон с надеждата да умилостиви родителите й, но както вече ви е известно, срещна господин Уорт и плановете му се промениха. И така в деня на Коледа господин Уорт посети семейството й започна да им разказва коледна приказка, а господин Фелингтън нае една карета и в късния следобед отиде до същия дом, но спря каретата пред входа за прислугата, където го чакаше преоблечената му като прислужница любима, готова за път... – лордът не чу последните думи, а скочи и изтича към втория етаж.

     - Късно е вече. – усмихна се разказвачът-господин Уорт. Домакинята стоеше изненадана и го гледаше със зле прикрита благодарност. Не мина и минута и лорд Ротшилд се върна обратно в салона, целият зачервен и бесен:

            - Няма я! Лайза я няма! Избягала е. – гостите го гледаха недоумяващо, а съпругата му се опита да го успокои, но той се ядоса още повече и изграчи:

      - Къде е Уорт? Ще му извия врата.

А Уорт през това време бе сложил неизменния си цилиндър и палтото, отвори входната врата и като докосна леко цилиндъра си, каза:

 - Весела Коледа! И не забравяйте да благодарите на коледния дух! – след което престъпи прага и се изпари. Гостите продължаваха да гледат недоумяващо, но невероятното изчезване на разкавача дойде в повече на една дама и тя припадна.

   Лордът стоеше с отворена уста и не вярваше на очите си. В къщата на семейство Ротшилд единствено малката дъщеря на лорда се сети да благодари на коледния дух и след това откри в леглото си прекрасна кукла, която със сигурност не беше подарък от родителите й.

  И докато у Ротшилд се суетяха, господин Уорт изненадващо се появи в каретата, с която пътуваха Лайза и Фелингтън и без малко да докара и младата госпожица до припадък. Трябва да отбележим, че тя наистина беше една очарователна млада дама. Уорт се сбогува с Фелингтън, пожела им щастлив съвместен живот и тъкмо щеше да изчезне, когато възкликна:

 - Ах, колко е часът?

 - Момент, само да си намеря часовника.- Фелингтън започна да бърка трескаво в джобовете си, но Уорт го спря.

        - А, ето дванадесет без пет е! – красивият златен часовник на Фелингтън беше в ръката на Уорт.

       - Ама вие как?! – недоумяваше Фелингтън.

       - Е, дори коледния дух има нужда от подаръци, а аз просто усетих, че вие искахте да ми го подарите! – след което се превърна в малка купчинка сняг, която бавно започна да се топи на седалката. Фелингтън взе една снежинка и я сложи на носа на Лайза, след което прошепна:

       - Някои приказки наистина свършват щастливо. Стига да вярваш в коледния дух!