29.12.2005 г., 7:39 ч.

Колко малко е нужно за да убиеш щастието на човек 

  Проза
1539 0 4
2 мин за четене

Не за пръв,не за последен,а за пореден път,не пак,а направо отново се скарах с родителите си и както обикновенно света се стовари върху плещите ми,под формата на крясаци и мятане на различни предмети,насочени към мен.Очите на майка ми,както и на баща ми добре ми показваха,че пак съм сгафила някъде,а предметите летящи срещу мен ми го доказваха,виковете пък гласяха колко съм тъпа,как нищо не правя и за нищо не ставам и естествено причината,по която огънят е пламнал и сега се разгаря,ставайки достояние на всичките ми съседи,от първия до осмия етаж...Гълъбите от покрива на блока излитаха,прозорците се чупеха,вратите се отваряха и по едно клюкарско око се подаваше от всяка и всичко това предизвикано от мегадецибелите на гласовете на родителите ми- настойници.Понякога се чуствам виновна,друг път се смея на начина на мислене и методите,които ми прилагат с напразната надежда да ме променят,а сега,сега просто седях,правех се непукист,правех се,че не ми пука,но всъщност вътре в мен нещо се разгаряше...Ако бях в анимационен филм: от ушите ми щеше да излиза дим,а очите ми да показват термометър,с покачваща се температура.Те не бяха прави крещяха,но нямаха право да изливат яда си върху мен...Майка ми се правеше на нещастна,какво беше нещастието й ли?. Ами ако съдя по това,което говореше: нещастието бях аз.Аз,която нищо не правя и не заслужавам и малкото,което правят те за мен(което в действителност е мноооооооого малко).А докато майка ми се оплакваше,подпалваше фишека на баща ми и той лека полека предубиваше изумителна скорост в изричането(изкрещяването) на 20 ругатни в секунда...Положението никак не беше весело...ееееее и на мен не ми беше весело...дори сега когато пиша това не се усмихвам,след случилото се физиономията ми предоби-странна за мен и за характера ми намусена,напрегната физиономия,погледът ми стана празен,а не както обикновенно изпълнен с радост-дори и в такива моменти.Зъбите ми стиснати здраво,внимаващи езика да не се измъкне и развърже отново,да не излее това,което мисля,на яве и да не разгорещи положението още повече,ръцете ми потайно блуждаещи около ушите ми,с цел да ги запушат и измъкнат от ужасяващия звук,съзнанието приемаше,преглеждаше,анализираше,записваше и запазваше всяка дума така че ако се наложи да могат да се изцитират точно,кратко и ясно-в моя защита,някой ден когато те забравят и започнат да си противоречът.И седях аз така замълчана,втренчена в озлобения поглед на майка си,гледайки с незаинтерисованост и незнайно как в един момент всичко се провали...челюстите се отделиха,езика се размърда,от гърлото ми започнаха да излизат цветисти думички,изрази...започнах да бращолевя,но не и да се оправдавам;погледът предоби съсредоточеност,очите се въртяха и разглеждаха ту майка ми,ту баща ми;ръцете се отделиха от ушите и започнаха да махат...накрая една последна дума,един последен трясък на вратата и всичко свърши.Родителите замлъкнаха,вратата зад мен се блъсна,хилядите клюкари се изпокриха,аз излязах изнервена-имаща нужда да си поплача,но уви

и това не стана...Дълго се разхождах по улиците и обмислях всичко казано,но това не помагаше

...Нищо,нищо не можеше да промени физиономията ми.

© Елмо Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това сме го преживели всички. Като излезеш от вкъщи и ги виждаш веднъж на половин година ще видиш положителната страна на живота Иначе доста добър стил, поздрави.
  • Мерси за съвета...Даммм за 16 години се научих да приемам проблемите с усмивка и да не им показвам чувствата си(защото е лош вариант),но понякога чашата прелива и в главата ми се лутат хиляди глупости
  • лошо
  • Има много болка в това,но е хубаво!
Предложения
: ??:??