Улегна Големио бел мъж с времето, минаха лудите години и спомените за старите му грехове един по един започнаха все по-често да го навестяват. Да, днес той бе успял и богат, но на каква цена?

 И той започна да превърта лентата в главата си. Спомни си за Мъдрия жълт мъж, когото с коварство използваше столетия наред. Е, чат-пат и с малко кютек, но пък добре си живееше в дрехи от коприна и чехли от тигърска кожа...

 После в спомените му намина и Гордият червен мъж - и него бастиса - взе му земята, стадата, унищожи го почти и физически, но... и това не бе най-черната му болка...

 И тогава на вратата на спомените му почука (за кой ли път) и Бедният черен мъж. А точно него не искаше в никакъв случай там! Но... имаше ли избор в случая?...

 Той бе най-трагичната жертва по неговия кървав път, към властта, славата и материалното богатство. Не стига, че му взе всичко, изби огромна част от племето му, но накрая взе, че и го впрегна в ралото, нареди го по-ниско от домашните животни, и го застави да работи безплатно за него. Ако не броим сухия хляб и шедрата порция от ударите на бича...

 Е, те това бе най-тежкото! А току що пробудилата му се съвест, не спираш да му дудне, досущ като благоверната му:

 "Лош си, мой човек, ама даже и не лош, а зъл, гаден, мръсен, извратен, противен, нагъл, кръвожаден, маниакален, садистичен звяр... Ти си отровно брутално копеле... Ти си не Големио бел мъж, а Големио бел дявол... Изрод! Вампир! Изнасилвач! Сериен убиец! - крещеше без спир съвестта, а после изведнъж сменяше гласчето - Но... имаш шанс да се поправиш! Трябва толерантност, трябва човещина, трябва разбиране към всички, но най-вече към Бедния черен мъж, който най-много отнесе калая. Направи го, направи го, направи го!... "

 И така минаха години, докато един ден той... наистина го направи... Отвори широко портите на големия си палат и с поклони покани Бедния черен мъж да влезе. А оня не чака и миг даже, веднага влезе, събу се в хола, а после хвърли небрежно покритите си с кал обувки на дивана от еко кожа. А после седна доволно право на килима, уригна се многозначително и каза:

- Дай да ям, ма по-бърже, че додат дойда, само трева пасох и пушех, а и донеси от онез пури, дека деда ми ги свиваше за твоя. И от уискито дето па он за рода ти вареше сакам. Абе, сещай се сам. Аре, бегай.

 Учуди се Големио бел мъж, но после гузно се огледа, поклони се отново почтително и отиде да изпълнява. Когато се върна, видя че гостът вече си е облекчил физиологичните нужди в саксията на фикуса, и в момента се изтриваше с листата му. 

 "И без това трябваше да го наторявам - мъдро се самоуспокои той - дори услуга ми направи човекаът, каквато не заслужавам..."

 А в същото време Бедният черен мъж го изгледа из под вежди, залепи една тлъста храчка на бюрото от махагон, стил Луи 14-ти, уригна се и изрева могъщо.

- Копеле, на обед, да знайш, без расло на кокал, не седам! И още нещо. У торбата ми е черепът на праотеца на мойто племе, който твоите такива, обезглавили. У домА, на него са молихме, та да ти е ясно. Метни некъде да не се види тоя, с пироните, а на местото ми, мисля, веке са сещаш... И видех, че тук са мота некъф пуми... Я немам алергия, ама едно време, знаеш, твоите деди са гонили моите с псета, та ясно, такова тук нема да търпим! Че ша получим от него газове и разтройство...

 Безмълвно Големио бел мъж изпълни първата част от поръчката, а после, треперейки от укора в празните очни ябълки на черепа, хвана пекинезчето, отвори вратата, и с як шут в областта на подопашната област, го изстреля навън. Всъщност, така изпълни една стара своя мечта, че малкият бацил харесваше само жена му, а него само лаеше и му препикаваше обувките. Но нищо случайно май нямаше на този свят, все пак бе подарък от тъщата... 

 Но докато изпълняваше тази дейност, в главата му беснееше обезпокоително торнадо. 

 "Само от час е тук, а вече се чувствам, като гост в собствения си дом... Но съм виновен - подсети се сам - ще търпя! Да, но както е тръгнало, довечера може да реши и жената да опъне - тази мисъл набръчка бледоликото му лице, но веднага другата, прошепнато от будната му съвест, я задуши - Виновен! Ще търпя и дори трябва да съм щастлив, че така мога да изкупя греховете на своите зли предци... Аз съм по-добър (и толерантен) човек от тях! "

       На другата сутрин :

 Големио бел мъж тъжно стоеше прав, държеше чепиците на госта си, и прилежно ги лъскаше с вакса.

" Ще търпя! Виновен съм! Виновен съм! Ще търпя! И трябва дори да съм щастлив от това, че така чистя мръсотията, полепнала от поколения, но все пак... Не можеше ли поне малко да е по-малко надарен? Или да си падаше по жени, но пък... заслужава ли такава Голяма порция щастие жена ми? И тя е бяла, нека страда и тя!... "

 А в същото време съвестта му не спираше да повтаря :

" Виновен си! Ще търпиш! Виновен си! Ще търпиш!... "

 И точно тогава отнякъде се обади едно ново, съвсем тънко и леко секси гласче... 

" Споко, пич, казват, че като се свикнело, почвало и да кефи..."

04.11.2020.

Георги Каменов