Не бързах да отварям очите си, защото знаех че ако го направя отново ще се сблъскам с познатият свят. За мен това беше също толкова мъчително, колкото и кошмарите, измъчващи ме всяка нощ. 

  Изминалата нощ не беше изключение, но аз не бързах да се върна в реалният свят. Харесваше ми да седя така – между съня и раелността. Това беше единственото състояние, в което се чувствах в безопасност.

  За съжаление вече бях твърде далеч от съня, и единственото спуснатите ми клепачи ме предпазваха от реалният свят.

 Усещах че грубата корица на „Война и вир” се бе впила в слепоочието ми. Чувството беше твърде неприятно за да ми позволи още бягане от реалността.

 Станах от леглото ми, което приличаше повече на орлово гнездо отколкото на тийнейджърско легло. Десният ми глезен се бе оплел между юрганът и чаршафът. Косата ми беше в безвъзвратно непокорен вид. Е, събуждала съм се и по-зле.

  Погледнах през прозорецът на стаята ми, който беше с южно изложение. Нещо твърде неприятно за мен, понеже гледаше към балкана. А аз не можех да понасям тази гледка. Поне вече преодолях периода, когато в пристъпи на лудост закачах чаршафи по прозорците, само и само да не зървам проклетият балкан. 

  Навън все още не беше изсветляло съвсем. Тетевен още не се беше събудил, но тук-там се виждаха светнати лампи, на ранобудните ми съграждани. За къде бързат тези хора? Да се срещнат за пореден път с гадният живот? Разбира се, не всички имаха моята противна орис, но съм сигурна че никой от тях не е напълно щастлив.

  Майка ми се чуваше от кухнята. Всъщност това, което се чуваше беше някакъв жалък опит за приготвяне на закуска, придружен с вайканията на мама. Тя не беше домакиня. Защо изобщо се опитваше да се прави на такава? Тя си беше призвана за учителка, и никой не искаше от нея да бъде друга. Но откакто се случи това с мен, тя започна да се престарава. Искаше да излезя от лудото си състояние, но и двете знаехме че това няма да стане.

  Взех  джиесема си в ръка за да изключа алармата си, защото щеше да звънне след две минути. Както винаги се събуждах по-рано от предвиденото. Щеше ми се да не се събуждах изобщо.

 Колкото и рано да се събуждах, никога не можех да изпреваря сестра си, и да ползвам банята преди нея.  А на нея водата й беше нужна, както на рибите. Особенно сутрин.

  Помислих си да я помоля, да побърза, но бързо си припомних че няма никакъв смисъл. Както за всичко наоколо.

 Вкисната, както обикновено, отидох в кухнята и седнах на дивана. Майка ми махна последната пържена филийка и отвори прозорецът на балкона, за да се проветри от тежката миризма на пържено.

- Добро утро! – поздрави ме мама. 

Знаех че не бива да реагирам така, но тогава поздравите наистина ми се струваха като неуместна, саркастична подигравка със живота ми.

 Не отвърнах на поздравът й. Тя не се разсърди,както винаги.

  Понякога ми се щеше да се обиди от държанието ми, най-накрая и да спре да се държи толкова непринудено. Сякаш всичко с мен си е същото и нищо не е станало. Но като се замислех осъзнавах че за хората наистина нищо не бе станало. Бурята се бе разразила само вътре в мен, и си бе останала там.

 Тя видя че и днес нещата са си същите, и започна да обмисля, как да ме заговори.

- Косата ти е страшна. – позасмя се тя, в опит да се пошегува. – Няма ли да се посрешеш?

- Знам, мамо! – отговорих язвително. – Няма да отида на училище така.

Ентусиазмът на мама изгасна. Кафявите й очи се потопиха в отчаяние. Понякога ми ставаше жал за нея. Опитвах се да се поставя на мястото й, но някак си не можех да си се представя като учителка по физика, с две дъщери тийнейджърки, едната от които е склонна на самоубийство всеки един момент.

  Сестра ми влезе в кухнята, поздравявайки мен и мама.Лина винаги разбираше когато, бях разстроила мама. Тогава отиваше до нея и я прегръщаше, сякаш за да й каже „Моля те мамо, прояви разбиране към нея!”.

  Не исках да гледам тази процедура за пореден път,и запълзях към банята. Ето ме и мен, отразена в огледалото. Ликът на самата болка. Нормално. Нали не представлявах нищо друго освен това.

 Набързо измих зъбите и лицето си, за да ми остане повече време за косата. Около двадесет минути се мъчих с проклетата четка за коса, и бунтуващите ми кичури си останаха все така безредни. Накрая се отказах и се върнах в стаята си.

  Облякох се набързо и заоправях леглото си. След ден-два щах да свърша и с „Война и мир”.

Обзе ме краткотрайна паника. Това ставаше винаги, когато привършвах с някоя книга. Та нали само тези тухли-четворки бяха спасението ми от адската действителност.Е да, знаех че книгите никога няма да свършат, но те не можеха да ме разсеят за дълго.

 След като бях готова със всичко отидох до кухнята, за да изпие едно кафе преди тръгване.

Лина вече бе тръгнала за училище. Майка ми закусваше, очакваща да й правя компания.

- Няма ли да закусиш? Разбрах че не закусваш в училище. – каза тя.

Налях си чаша горещо кафе и седнах на масата за малко.

- Значи разпитваш колежките си, дали се храня в училище? – заядох се аз.

Тя усети че се е издала и побърза да уточни, сякаш бях малоумна.

 - Не съм разпитвала никого. Някои хора в твоето училище са загрижени за теб.

- Значи ти караш хората да следят моето хранене, при положение че съм почти пълнолетна, а хората се грижат за моето здраве? – това беше моят начин да се пошегувам, но май я обидих. 

- Можеш да си докараш един куп болести, с това "неядене". – почти проплака тя.

Веднага омекнах, но вече беше късно. Това съм аз. Не трябва да съжителствам с никого.

- Сутрин не съм гладна. Ям като се прибера от училище. И без това там продават само боклуци.

Тя се успокой от топлият ми тон и добави.

- Баща ти иска да му се обадиш. Не сте се чували от три месеца.

- Аз ли съм виновна за това? – заговорих уморена от целият свят. – Мисля че той е родителят, и той трябва да ме търси.

   Мама повдигна рамене, сякаш не искаше да се меси в крайно охладнелите отношения между мен и баща ми. Все още не знам защо наричам Иво свой баща, но това което ме изненада беше че баща ми иска да ме види. Мен, вечно депресираната, плашеща дъщеря. Откакто се случи това с мен, всяко мое виждане с баща ми беше мъчение за него. Имах чувството че той иска да се виждаме, не защото ме обича толкова, а просто за да отбие номера. И понеже не му стискаше да каже че се виждаме толкова рядко по негово желание, той непрекъснато ме обвиняваше че не се обаждам. Може би ако му се обадех два пъти за една седмица, най-после би ме оставил на мира.

 Мама видя че допих кафето си.

- То.. и аз ще тръгвам, иначе ще закъснея. Искаш ли да те закарам?

Поклатих глава, отказвайки. Знаех че училището, където преподава тя, е в съвсем различна посока, от училището, където уча аз.

 Грабнах раницата си излетях от вкъщи, преди мама да започне да ми натяква че не съм си взела горна дреха. Беше средата на Май. Само след час щеше да стане топло, а след още няколко – горещо.

 Добре че Тетевен е балканско градче, което автоматично го предпазваше от голямата жега.

  Напълно осъзнавах че ще закъснея най-малко с десет минути, но въпреки това не бързах. Само се надявах че никой друг освен мен не закъснява толкова. Не исках да се заговарям с никого от училище.

 Но това им е хубавото на десет хилядните градове – дори в час пик е спокойно като във парк. Вървях си спокойно към поредната спирка на ежедневието ми. Това беше тъмната сграда на СОУ "Г. Бенковски". Дворът винаги беше толкова зелен. Разчитах на това за да релаксирам, но така или иначе не мърдах в междучасията.

  Чак когато влязох в сградата на училището се зачудих, дали наистина трябва да вляза в час. Нямах много време да се чудя. Охраната ме гледаше адски подозрително. Реших все пак да вляза в час.

   Влязох с гръб в класната стая. Не исках да виждам тъпите, махленски погледи на съучениците ми. Повечето от тях почти не се вясваха в училище, но ако аз закъснеех с десет минути, всички ще ме зяпат все едно съм убила човек.

 Погледнах направо към учителката ми по биология, при която имахме първи час. Тя не беше от учителите, които се заяждаха, но не й беше приятно някой да влиза в клас след нея.

 - Сети се да дойдеш! Няма ли да кажеш нещо? – каза ми тя, без да ме поглежда.

После събра листовете по бюрото и ме погледна изпод огромните си очила.

- Може ли да остана в час? - сдъвках заучената фраза, както подобаваше училищният етикет.

- Може. Сядай!

  Колкото и да не ми се искаше срещнах няколко погледа на път за чинът ми. Повече от две години сядах сама. Преди момичетата и момчетата се избиваха да седнат до мен...

  Извадих си учебника и тетрадката, и започнах любимото си занимание. Зазяпах се в дъската, но не виждах нищо. Мислите ми бяха в съвсем различна посока.

  Госпожа Кирилова си въобразяваше че съм изпаднала в дълбок размисъл по нещата, които драскаше по дъската.

 Избягвам да давам мнение по въпроси, засягащи министъра на образованието, обаче какво го интересува един единадесетокласник, каква форма имат рибозомите в клетките му, и какво точно правят рибонуклеиновите му киселини? Според Кирилова всичко това беше въпрос на обща култура, и за да може човек да се нарече интелигентен, трябва да е съвсем наясно с комплементарното свързване на аденина и цитозина.

  Скоро класът забрави присъствието ми и постоянният фонов шум се възтанови. Кифлите от крайната редица се разкодкодякаха. Не ме интересуваше особено, но разбрах че си говореха за някакъв „страхотен пич”, който се появил в новият клип на Галена.

  Тези момичета ме отвращаваха. Бяха облечени като последните уличници  По телата и косите имаше повече строителен материал, отколкото по Черноморието ни. Бяха толкова жалки с тъпите си, ухилени физиономии. Единственото, което вълнуваше ежедневието им бяха някаква елементарна музика, позорни свалки с момчета, и противният им външен вид. Ако бях момче никога нямаше да се загледам по такива момичета. Не мога да повярвам че някога съм била една от тях.

 Останалата част от класът се състоеше от момчета. До един бяха еднакви. Надути, величаещи се тъпаци. Всичките облечени в прилепнали дрешки, за да подчертаят спортните си фигури, които до преди няколко години са били съвсем детски. Буботещите им гласове заглушаваха всичко, в срамните им изстъпления. Нито те нито момичетата можех да свържат едно смислено изречение. Само като си помисля че преди си падах по повечето от момчетата. Сега последното, което предизвикват във мен е привличане.

  Всъщност цялата тази суета и парадиране, от които бях част, ми се струваха страшно смешни и дори жалки. Всичко за мен беше просто досадна украса, на и без това побърканият свят.  

- Гергана? – гласът на Кирилова ме събуди от мислите ми.

- Да! – отговорих след като чух името си.

- Ще отговориш ли на въпроса?

А така! Пак  беше задала някой от невидимите си въпроси. Голяма тъпотия.

 Забелязах че целият клас се бе умълчал. Чакаха да видят излагането ми.

-  Бихте ли повторили въпроса! – помолих най-примерно.

  Чух няколко кикота зад гърба си. Явно кифлите се забавляваха.

- Кой процес наричаме „репликация”? – повтори любезно тя. Зад думите й се усещаше някаква неосъзната наслада от това че ме е хванала неподготвена.

- Ами... когато в ДНК... молекулите... Когато се извършва делене на молекулите. – затвърдих аз.

- Не си на пазара. Искам точната дефиниция на процеса!

 Замлъкнах. Ровех из мозъкът си но не можех да намеря проклетото определение. Изобщо защо беше нужно след като можех да го обясня със собствени думи?

- Добре.. – каза тя, като видя че няма да отговоря на този въпрос. – Как се получава полинуклеотидна верига?

 Тук имах някакви спомени. Беше нещо със свързване на нуклеотиди.

Отказах се. И това нямаше да го кажа точно. Предпочитах това да се свърши колкото се може по-бързо.

- Не знам. – казах аз и забих поглед в чина.

Косата ми падна покрай очите и не можах да видя, оценката, която Кирилова ми написа в дневника. Не ме вълнуваше особено.

 Извадих си книгата и започнах да чета от там, до където си бях отбелязала с разделителя.

  Глъчката в стаята отново се разнесе, но книгата ме отделяше от заобикалящият ме свят. Харесваше ми да съм отделена. Да съм изолирана от цялата простотия. Предпочитах да се занимавам с ренесансова Русия, отколкото да гледам циркаджийските физиономии на съучениците ми. Съжалявам че се изразявам толкова грубо за тях. Може би чувствата ми към тях не се определяха от това че не ги одобрявах, а от това че всички до един ме бяха предали.

  Когато бях на върха, когато бях най-готината в училище всички ме обичаха и всички дружаха с мен. „Приятелките ми” се умилкваха и лигавеха, а момчета се перчеха пред мен като пауни. Мислех че чувствата на тези хора са истински.Мислех че за тях означавам това, което показват пред мен. Заблудите ми се разбиха след като се случи онова. Вярно че те не знаеха нищо и до ден днешен не знаят, но аз бих се загрижила ако видя приятелката си в подобно състояние като моето. На всички им беше по-лесно да се отдръпнат от мен и да ме оставят сама. До един ме изоставиха сама. Дори и най-добрата ми приятелка – Анабел ме реши че най-добрият начин да ми помогне е да забрави че е била приятелка с мен. Когато изживявах  онзи ужас, когато не можех да живея със себе си, тя ме отбягваше сякаш съм заразно болна. За две години! За две години се превърнах в човек под карантина. Сякаш всички подсъзнателно усещаха, жестокостта на преживяното от мен, и се предпазваха от него, бягайки от мен. А преди бях като ос на това училище. Бях като центъра на света.

  Звънецът би. Няколко момчета се биха докато се бутаха, за да излязат първи през вратата. Момичетата пищяха превзето, а дразнещите им писъци преминаваха в още по-дразнещ кикот.

  Не исках да се обръщам назад, за да видя какво става, но чух че нещо пластмасово изпращя. Предположих че по време на борбата момчетата са смачкали кошчето за боклук. Не ми се мислеше, каква мизерия са сътворили.

 Кирилова се намеси най-после.

- Я се спрете! Абе, какво е това нещо? То и ние на времето сме карали пубертет, ама чак такава диващина не е бивало.

  Момчетата се спряха и си пуснаха гушите. Това беше достатъчно за да може биоложката да излезе.

- Съберете си мръсотиите. Следващият ви час е при Григоров. Той ще ви накара да излижете пода.- добави тя и излезе.

   Бях толкова апатична към случващото се че даже не се възмутих. Не ме интересуваше, какво става с тези същества. Както и те не се интересуваха от мен.

 Междучасието мина неусетно, тъй като в стаята нямаше никой освен мен. Бях прочела почти сто страници от книгата.

  Изведнъж всички нахълтаха в стаята, понеже Григоров (учителят по математика) пъдеше съучениците ми все едно са стадо двукопитни. Е, точно сега не бих оспорила подходът му.

- Хайде.. хайде.., какво се влачите като... – подвикваше той.

  След като всички бяха по местата си, той седна мина покрай мен, без изобщо да ме забележи и седна зад учителското бюро. По всичко личеше че ще изпитва. Аз бях спокойна, понеже ме изпита още в понеделник.

  Часът започна както обикновено. Григоров с триста зора откри дежурните, и ги накара да кажат номерата на отсъстващите. За малко да кажат и моят номер. Но и да го бяха казали нямаше да сбъркат. Не се чувствам като присъстваща.

 Педофилът – както всички го наричаха зад гърбът му – започна да изпитва, казвайки номера на произволен принцип.

 А аз отново се зачетох. Намирах се в края на романа, а не изпитвах никакво вълнение. Точно за това не трябва да се чете в училище, човек няма как да се наслади на книгата.

  Колкото и да не обръщах внимание на цялата суматоха около мен, тя ме уморяваше. Пък и не си бях доспала от предната нощ.

  Избягвах да подремвам в училище но часът се очертаваше дълъг и мъчителен. Григоров щеше да пише някакви извратени задачи по дъската, а осъдените ми съученици щяха да правят жалки опити да ги решат. Щеше да има глупаво хилене и кой знае какви изцепки.

 Възползвах се че чинът ми е на редицата до прозорецът и се притаих в на мястото си. Захлупих глава върху ръцете си и затворих очи, в опит да избягам от околните брътвежи.

  Не разбрах кога престанах да чувам обичайната шумотевица. Чувах други гласове. Познати гласове.

 Сънувах че се намирам на село. То се намираше в полите на самият балкан. Сънувах че съм на малкият селски център. Приятелите ми от там, също бяха покрай мен и говореха помежду си.

  Помня че беше лято, но всички бяха облечени като за пролет. Една от селските ми приятелки – Таня, дори беше облечена със някаква грейка. Загледах се в нея и се чудех кога ще ме заговори за някоя от любимите й клюкарски теми.

  Тя също се загледа в мен. Изведнъж физиономията й стана някак дяволита. Усмихваше се доста съмнително. Тъкмо щях да я попитам, какво прави, и тя ми намигна заговорнически. Останах в недоумение. Тук ставаше нещо. Таня ми посочи с брадичка, да погледна зад мен.

  Обърнах се и го видях. Той идваше право към мен, усмихвайки се леко надменно. Никога не се бе държал така, но просто маниерите му бяха такива.

  Нещо в гърдите ми се запали. И не беше само нежният огън, който гъделичка стомахът ти. Имаше и нещо болезнено.

  Цялата горях. Част от мозъкът ми крещеше, сякаш за да ми припомни нещо. Огнената буря в мен бе твърде силна за да чуя, каквото и да било. Не беше яростен огън. Беше от онези огньове, които бавно, но методично напредват, изгаряйки всичко едно по едно.

   Той също напредваше. Моето слънце идваше. Той не беше във възторг от това обръщение, но то беше най-точното.

  И огънят напредваше. Със всяка крачка на моето слънце, огънят в мен поглъщаше още и още. Знаех какво означава това. Слънцето ми идваше за да ме изгори, а аз чаках в щастливо нетърпение.

  Той застана на половин крачка от мен, а лъчите му вече пърлеха кожата ми.

Очите му бяха свързани с моите, за това не правех опити да отбягвам погледът му.

Събрах последните си сили на съпротивление, за да се огледам наоколо. Всичките ми приятели бяха изчезнали.

 Цялото село бе пусто. И тъмно. Изведнъж се беше мръкнало.

Единствено около него имаше някакво сияние. Естествено, нали беше слънце.

 Както всяка наша среща и тази започна с целувка. Зарових пръсти в косата му и го притиснах към себе си.

 - Гери... – промълви с дрезгавият си глас и се усмихна нагло.

Веднага щом ме целуна, огънят в мен достигна и последното разумно място и избухна. Експлозията бе толкова силна че не можах да се насладя на целувката.

  Няколко секунди след мощният взрив съзнанието ми вече бе погасено. Вече можех да чуя онази част от мозъкът си, която искаше да ме подсети нещо.

  „ Върни се! „ – извика съзнанието ми.

Тогава осъзнах. В самият си сън осъзнах това, което не можех да забравя в реалният си живот.  

  Той реагира преди мен. Отдръпна се все така невъзмутим и усмихнат, сякаш моето осъзнаване е било предвидено от него.

  Устните ми бяха онемели, и не можех да пророня и дума. Не можех да извикам.

Слънцето изгасна. Изведнъж беше съвсем непрогледно.

 Ужасът ме парализира и останах на място. Някъде там в мрака чух, непознат мъжки глас.

- Успокой се! Моля те, спри! Всичко ще се оправи! – гласът стана нервен, направо панически. – Успокой се! Спри! – изкрещя накрая.

 Изпищях мигновено. Имах чувството че писъкът ми би могъл да умилостиви мрака.

Надигнах глава от чина и се опитах да вкарам сърцето си в нормален ритъм.

 Добрата новина – кошмарът беше свършил. Лошата – целият клас, беше вперил обезумели очи в мен.  

    О, боже! Не бях изпищяла само в съня си. Бях изправила целият клас на нокти.

-  Гергана! – обади се плахо Григоров. Авторитетният му глас се беше изпарил. Лицето му беше меко казано ужасено. – Искаш ли да се поразходиш на чист въздух?

  Горкият човечец. Толкова респектиращ мъж, беше шашнат до такава степен, че не можеше да измисли нищо по-смислено от това.

 Огледах се плахо наоколо. В погледите на съучениците си видях шок, недоумение, известна доза страх, и тук там съжаление.

 Без да чакам втора покана, и неспособна да кажа каквото и да било, излязох от стаята със залитащи крачки. Не бях в състояние дори да помисля за това, как изглеждам в очите на класа.

   Жалка луда.

Добрах се до дамските тоалетни. Чувствах се изтръпнала. Сякаш невроните ми бяха скъсали връзките помежду си. Ех, къде е Кирилова точно сега?!

 Облях лицето си със студена вода, около двадесетина пъти.

Не, не можеше да ми се случва това. Никога ли няма да се отърва от този кошмар. На какво приличаше животът ми? Кой дявол ме прокле?

  Парещите ми сълзи започнаха да се сливат със стичащата се вода по лицето ми. Не можех да спра. Очите ми, както и всичко в мен, бяха неуправляеми.

  Плачех с глас. Ридаех като побъркана. Добре че никой не ходеше из коридорите по време на час.

Успях да се успокоя, чак когато звънецът би.

 Из коридора се понесе невъобразим шум. Сякаш няколко стада бяха пуснати наведнъж.

Понеже знаех че всеки момент някой ще влезе, побързах да вляза в най-крайната кабинка на тоалетните.

  Не след дълго чух няколко момичешки гласа, придружени с остро тропане на високи токчета.

Сложих ръка на устата си, за да не бъда изненадана от някой нов прилив на плач, и прикритието ми да бъде развалено.

-  К`ъв беше тоя ес-ем-ес, по средата на часът, уе? – това беше тютюнджийският глас на Саня.

Най-известната проститутка в училище.

- Оо, вярно! – отговори друг момичешки глас.-  Катя от  В клас ми писа, че Гергана от нейния клас изпаднала в нервна криза. Както си лежала изврещяла, все едно я колят.

- Оная Гергана ли? Аз ви казах че ще превърти съвсем. А едно време всички тичаха след гъзът й.

-  Недей така пък ти! – обади се тънък , сладникав глас. – Никой не е застрахован от полудяване. На всеки може да се случи. Я си представете! Днес си живееш живота, утре те изнасилват и няма как да не откачиш.

   Задържах дъхът си.

Значи това беше официалната версия! Всички в училище мислеха че тоталната ми промяна се държи на шок, вследствие на изнасилване.

  Само да знаеха колко са далеч! Но по-добре да си мислят това, отколкото да знаят истината.

Нещо друго ме изненада повече. Новината за писъкът ми, от този час, се беше разпространила толкова бързо! Представях си как  Катя клюкарката, ме чака да изляза от стаята и веднага започва да пише съобщения до всички, за да разнесе горещата новина.

  Ето за това избягвах да дремя в училище. На няколко пъти ми се беше случвало да крещя така, но тогава си бях в къщи. А на два път дори не бях заспала.

 Щом усетих че тоалетната е празна, излязох от кабината и отново се облегнах на чешмата.

 Все някога трябваше да се покажа пред хората и да изтърпя всички последствия.

Докато мислех за това, вратата на тоалетната се отвори и вътре влезе Анабел. Нямах време да се скрия отново.

-  Гери! – заговори тя с непознат тон. Когато бяхме приятелки си говореше съвсем нормално. След това въобще не си говорехме, освен някой безцветен, хладен поздрав. А сега гласът й беше някак съжалителен. Сакаш говореше на просещо сираче. – По-добре ли си?

 Кимнах. Беше ми все едно дали ще я излъжа или не.

- Какво ти стана през часът? – започна направо тя.

 Въздъхнах.

Тя разбира се не беше дошла от истинска загриженост, нито в памет на някогашното ни приятелство. Беше дошла просто да измъкне повече. А може би другите кифли я бяха изпратили, защото като бивша най-добра приятелка би могла да научи повече.

-  Нищо ми няма. – отговорих хладно, но гласът ми трепереше . 

- Кажи де! Нали сме приятелки! – примоли ми се тя. Любопитството й прозираше още повече.

- Откога станахме приятелки? – заговорих, а сълзите ми отново избиха. – По-добре направо кажи, защо си дошла! Как така изведнъж се загрижи за мен?

 Това й подейства като неочакван шамар.

-  Не.. какво ти става? Аз дойдох да ти помогна. Не ме интересува клюката.

  Не сметнах за нужно да споря. Тя никога нямаше да си признае.

Кимнах й благодарно за да ми се махне от главата.

- Слушай Гери! Довечера ще дойдеш и ще се разсееш. Нали? – каза тя.

Говореше за това, което вълнуваше цялото училище в продължение на седмица. Всички щяха да се съберат довечера в дискотеката. Тази информация бе стигнала до мен случайно. Никой не би си направил труда да ми каже. А преди....

-  Не, благодаря! – отрязах аз.

- Ама всички ще бъдат там. Ще се разлива много водка. – очите й заблестяха когато спомена алкохола. – Ще дойдат и дванайсетокласниците.

- Не искам да ходя. Няма какво да правя там.

- Хайде де! Ще отидем двете. – примоли ми се тя.

- Не се ли притесняваш че ще те видят с мен?

Въпросът ми я стресна. Тя наистина се страхуваше. Оказа се че просто блъфира с тази покана за дискотеката. Искала е да й се доверя и да й  изпея, какво става с мен.

 - Ясно! - казах аз и излязох от тоалетните.

  Докато се връщах към стаята видях насъбраните момичета, зад ъгъла на коридора. Те чакаха Анабел да им донесе гореща информация.

  Всички ме гледаха все едно съм циркова атракция. Всички донякъде се наслаждаваха на положението ми. Радваха се да видят великата Гергана, в това жалко състояние. Изпита и полумъртва. Така изглеждах и така се чувствах.

  Във всички очи виждах злорадство или жал. От всякъде ме пробождаха думи, които трудно понасях.

  Къде се изпари всичката ми слава и величие? Защо вместо да съм на върха, къде ми е мястото, се влача? И защо никой не се осмелява да ме доубие?

  Седнах отново на чинът си, и гледах право напред като хипнотизирана.

Един дебнещ спомен изникна пред очите ми. Потреперих за секунда. Беше ужасно.

  Следващият час имахме при Василева. Знаех че ще ме изпитва, и трябваше да се съсредоточа върху урока за натриевият бензоат.

 Отворих учебника си и се зачетох. Не че щях да запомня нещо, но трябваше да се отбележи че съм чела.

 Защо трябваше да си припомням за него? Не исках да знам че е съществувал. Исках да забравя за цялата история.

  Получих рязък спазъм. Нещо ми ставаше.

Трябваше да се успокоя. Трябваше да изгоря проклетите картини във главата ми. Трябваше да се стабилизирам.

  Той беше толкова.... уби ме завинаги. Защо, се случи, господи!

Потръпнах още веднъж.  Тялото ми се тресеше на пристъпи. Не можех да продължа така.

  Трябваше да си тръгна. Да избягам от тук.

Използвах че в стаята все още нямаше никой. Беше голямо междучасие.

  Излязох на двора, където обикновено беше сестра ми.

Тя ме видя отдалеко и изтича до мен. Приятелките й ме гледаха странно. Явно и те бяха научили.

-  Лина! – казах й аз, максимално спокойна. – Моля те, вземи ми чантата. Трябва да си тръгна.

  Не можех да говоря повече. Ако бях продължила щеше да усети паниката в мен.

- Къде отиваш? Добре ли си? – попита тя с истинска загриженост. Нейните очи никога не лъжеха.

-  Ще се разходя малко. Аз ще кажа на мама.- успокоих я аз.

Оставих чантата си в нея, като взех само телефона и ключовете си. Излязох от района на училището, точно когато би първият звънец.

  Ходех по училищата и се опитах да си степенувам мислите по важност. Най-важно бе да реша къде да отида. Вкъщи – не. Исках да се поразходя някъде.

  След около половин час се озовах покрай реката, минаваща през града. Хората казват че течащата вода успокоява.  

 Никога не съм обичала прекалено дивата природа. Всъщност ако трябва да призная Тетевен си е дива природа. Винаги съм искала да живея в голям град. Не е задължително да е много голям. И нещо като Плевен би ме удовлетворило. Тетевен ми е тесен. Поне беше. Сега вече нищо няма значение.

   Цялото ми тяло се разтресе от нов спазъм, когато си припомних. Възможно ли е този спомен да ме преследва цял живот? Не мога да се сърдя на съзнанието си. Всеки друг мозък, би бил също толкова травматизиран, на мястото на моят. Единственото, което не мога да приема, единственото нещо, срещу което цялата ми личност се бунтува, е жестокият факт че това изобщо се случи. Преди две години си бях съвсем нормално момиче. Е, гледано от сегашната Гергана, не бях толкова нормална. Дори може да се каже че бях тръгнала по лошият път. И изведнъж.... това влезе в живота ми и потроши всичко в него. Как бих могла да продължа живота си нормално! Как бих могла да подтисна видяното, в най- далечното място на паметта си! Не е възможно. Ще си остана завинаги белязана. Това, което се случи преди две години, жигоса живота ми, като нажежено острие. Как ще живея нататък?

   Осъзнах че седя загледана в една точка, по средата на реката. Неволно се замислих че тази вода, която в момента тече пред очите ми, преди няколко часа е текла на онова дяволско място, където се случи всички. И той сигурно също е гледал реката като мен. Същата вода, която гледам аз, до преди няколко часа е била пред неговите....

   Изтрих мокрото си лице и се наведох надолу.

Ето от това ме болеше най-много. Че след всичко, след целият ужас, който преживях още мисля за него. И няма как. Преди него имах доста гаджета, но той не беше като тях. Той беше човекът за мен. Когато застанех близо до него изгарях отвътре. Когато го видех, дори и от далеч, ме свиваше стомахът и лицето ми пламваше. Той беше магнит. Той беше буреносен облак, а аз бях като земята, копнееща за гръмотевици. Всяка целувка бе мълния. Всяка прегръдка беше ураган. При силна буря небето и земята се сливат във вихрен танц, и са способни да разрушат всичко между тях.

   Сърцето ми прокърви докато си припомнях това. Повече от две години то беше разделено на две. Едната половина жадуваше за мълниите и ураганите, а другата се блъскаше и кипеше в яростна борба със спомените.

  Гърдите  ми се бяха превърнали в бойно поле на двете половини на сърцето ми. А аз изгарях в тази война. Всеки ден по-малко залинявах и се чудех, има ли полза от съществуването ми. На кого му е притрябвала цялата болка, която изживявам?

   Ако това беше болест, какво бе лечението за нея? Винаги когато си припомня името му, мъката се разлива в мен. Първата година бях супер зле.

 Изпращах и посрещах нощта със сълзи на очи. Кошмарите се изреждаха един след друг, докато не се събудех парализирана от ужас. Всеки ден изкарвах като на сън, а всеки кошмар беше като наяве. До тогава не ми се вярваше че психическото състояние може до такава степен да се слее с физическото. Усещах болката дори във вените си. Всяка хапка имаше горчив вкус, а всяка глътка ме давеше. Беше ме страх дори да дишам.

  За щастие Лина и майка ми се оказаха достатъчно силни за да понесат мен, в това състояние.

Тази година забелязах подобрение във себе си. Кошмарите станаха рядкост, а физическата болка избледня. Но душата ми си остана само въглен. Кървяш, вечнодогарящ въглен, който никога няма да спре да ме мъчи.

  В началото не бях на себе си, и нито една мисъл в главата ми не беше правилно сглобена. Обаче тази година като се поосъзнах, на няколко пъти ми мина мисълта за самоубийство. Болката ме тласкаше към тази страшна дума. Никой човек не бива да живее така. Никой не трябва да изпитва това.

 Спираше ме единствено мисълта че истината няма да бъде заличена със смъртта ми. Тя ще остане във вечността като белег на злото. Болката ми също ще остане. И след смъртта ми помитащата болка ще се запечета във този свят.

 После спомням щастието. В онези неземни дни, преди да бъда разрушена, преживявах най-прекрасните дни в живота си. Бях с него. Живеех за него, както и той за мен. Поне така изглеждаше. Още не проумявах как може един човек да замести всички неща, необходими за съществуването ми. Когато бях с него не ми трябваше нито вода, нито храна, нито въздух, нито сън. Не усещах студ, горещина, умора, и каквото и да било друго освен усещането ми за него. Имах чувството че мога да живея и сто години само ако той е с мен.

  Опитвах се да си припомня (колкото и мъчително да беше това), дали той наистина изпитваше нещо към мен. На него също му стигаше само да е с мен. Когато бяхме насаме, дълбокият му глас придобиваше особена нежност. Погледът му, с който гледаше мен, беше съвсем различен от този поглед, с който гледа всички останали. Тялото му тръпнеше по същият начин, както и моето. Нима всичко това можеше да бъде подправено и симулирано? Възможно ли бе човекът, на когото се бях поверила цялата, да беше толкова жесток че да имитира такава силна любов? Копнеещата половина на сърцето ми се гърчеше, крещейки ”Това не е вярно!”, а другата половина на сърцето ми се захвана за тази теория, като удобен факт.

   Времето беше топло но не успяваше да изсуши лицето ми, тъй като нови и нови вълни се разливаха по него. Добре че не носех грим, иначе щях да изглеждам още по-жалка.

  Прибрах се вкъщи и се свлякох по врата, след като я затворих. Претършувах аптечката в кухнята и изпих три успокоителни, който ми бяха предписали първата година, от заболяването ми. Не ме беше грижа колко е вредно. Исках просто да спре това разкъсване.

  Бих могла да се обърна към алкохола или наркотиците, но прекалено много ме е страх от мрака, че да се гмурна в него по този начин.

  Проснах се на леглото. Наистина не исках но заспах. За щастие не сънувах нищо. Събудих се към четири часът следобед. Майка ми тъкмо се прибираше от работа. Нахълта в стаята ми, с чанти в ръце. Беше толкова разтревожена за мен че дори не се бе събула.

-  Здрасти мамо! – поздравих я безжизнено.

Явно тя бе очаквала да ме завари в по-лошо състояние, защото се изненада от поздравът ми.

- Ъ.. Здравей! Как си? – думите й бяха толкова плахи, все едно говори със човек, който всеки момент ще дръпне спусъка.

 Не й отговорих. Не знаех какво да кажа.

- Разбрах какво е станало. Ще ми кажеш ли, защо?

Зачудих се откъде може да е разбрала. Лина никога не би й казала, освен ако не касае моята безопасност. Вероятно го е научила от колегите си, в моето училище. Понякога си мисля че учителите си част от някаква мафия.

-  Бях задремала по време на час и сънувах кошмар.- признах аз.

- Какво сънува?

- Мамо не си психолог. Не можеш да ми помогнеш. – пошегувах се.

Тя въздъхна безсилно.

- Ти така и не пожела да говорим. Нито един път не ми разказа какво ти се случи онова лято.

- Кога? Когато проверяваш домашни и тестове?

Майка ми замръзна. Знаеше че отделя твърде много време и старание за работата си, и това й беше болна тема.

  За да печели време отиде до антрето и започна да си събува обувките. Колко глупаво постъпи. В този момент тя даваше време и на мен. Докато тя мисли какво да каже, аз бих могла да измисля правдоподобна лъжа. Само че нямаше смисъл да го правя. Състоянието ми беше твърде тревожно че да бъде прикрито зад каквато и да е лъжа. Реших просто да откажа каквото и да е обсъждане.

  Майка ми се върна.

-  Сега имам време. - заяви тя – Готова ли си да говорим?

Поклатих глава в отказ.

- Интересува ме какво става с теб. Обаче не знам как да говорим. Време ще намеря. Само кажи че искаш да говориш.

- Не се занимавай с мен, мамо! – погледнах я право в очите. – Още не знеш... ти не искаш да знаеш...

 Тя остана объркана от думите ми. Видях в очите й страхът от това объркване. Тя не познаваше моята природа, не познаваше моята душа и нагазваше в непознати води. Отчаяно искаше да се захване за нещо.

-  Утре... Искаш ли да си починеш от училище за един-два дни?

Извърнах лице.

- Ще ходиш ли на училище или не? – настоя тя.

- Ще ходя. – отговорих мъртвешки.

Това й беше достатъчно. Тя измърмори неща за довечера и излезе от стаята.

 Захванах да чета. Дочетох книгата без да разбера нищо от финалът й.

Почувствах се отново сама. Да захвана нова книга? Защо? Нали и тя ще свърши, и пак ще съм сама. Вече изгубих бройката на всичко, което бях прочела. Повече от година гълтах библиотека след библиотека, и след всяка книга се чувствах все по-сама. Когато затварях последната страница, разбирах колко са временни световете на книгите, в които търсех подслон. 

  Излязох от стаята си и застанах насред антрето.

Дали не беше правилно да поговоря с майка ми? Не е казано че трябва да й разкажа всичко. Ако можех да се отърва дори и от една малка частичка болка, щеше да ми олекне. Ако можех да отслабя адските огньове в мен, дори с една искрица, бих се почувствала малко жива.

   Тялото ми инстинктивно потърси спасението. Само че не тръгнах към кухнята, а към стаята на сестра си.

  Отворих вратата смутена и изпълнена със съмнения. Трябваше ли да въвличам сестра си в това? Тя никога не бе постигала моите върхове, но и никога не трябваше да достигне моите падения. Лина не беше много известна в училище. Имаше си само двама приятели излизаше само с тях. Борис и Мирослава. Така се казваха. За тях знаех само че са двойка, и че са големи приятели на сестра ми. Чудех се, дали тя не се чувства излишна когато излязат тримата.

  Лина стоеше на леглото и слушаше музика от своята mp3-ка. Това беше обичайното й занимание.

 Като ме видя изправена до врата, тя свали слушалките си и бързо ме покани да вляза.

Тук се почувствах по-добре. Не зная защо толкова рядко влизах в стаята й.

  Седнах на леглото до нея.

Започнах да говоря. Без никакво увъртане. Без никаква интродукция. Говорех това, което чувствах, защото знаех че сестра ми няма да задълбава. Тя беше като един дневник, който никога няма да ти потърси сметка за написаното. Който ще пази излетите думи, сякаш са скъпоценности.

- Обичам го. – тези две думи съдържаха цялата истинност и противоречие на света. Заболя ме като ги казах, но малка частица от болката се бе откъснала от мен.

- Знам. – отвърна сестра ми.

- Откъде знаеш?

- Просто ти вярвам.

-  Боли ме. – отново го казах с онзи глас.

- Знам.

-  Страх ме е.

Лина кимна.

 Разплаках се. Прегърнах я.

Душата ми беше толкова разголена и разобличена. Няколко думи смъкнаха всички каменни зидове от мен. Сега бях гола и беззащитна. Едно единствено убождане от игла беше способно да ме убие, но знаех че съм в  сигурни ръце.

   Няколко часа по-късно бях в хола и гледах телевизия. Някакъв турски сериал, от когото не бях гледала и една серия. Гледах го просто за да не стоя сама в стаята си.

  Лина помагаше на майка ми в кухнята. Тя се правеше че нищо не бе станало. Държеше се все едно не бях разкрила душата си пред нея. Правеше го заради мен. Не искаше да се чувствам неудобно. Ако знаеше колко й бях благодарна.

 Не може да се каже че се чувствах по-добре. Даже се чувствах много по-зле, след като бях изрекла някои истини на глас. И все пак имах полза от всичко това. С цената на голяма болка, бях успяла да избистря мозъкът си още малко.

 Не знаех дали някога ще спра да кървя. Не вярвах че някога двете половини на сърцето ми ще се съберат и ще загърбят кървавата война. Но бях абсолютно убедена че малко по-малко стъпвам на краката си. Дори и завинаги да остана разрушена, ще направя всичко възможно да изглеждам нормално.

   Звънецът на вратата звънна.

- Гери ще отвориш ли, ако обичаш! – обади се гласът на мама.

 Оставих дистанционното на масата и отидох да отворя.

Пред вратата стоеше една тъмна, едра фигура, която веднага познах. Светнах лампата в коридора и пред мен блесна фигурата на баба.

  Не може да се каже ”неприятно”, но все пак бях доста изненадана. Не очаквах да я видя тук.

- Гери, бабе.. колко си пораснала! – изписка баба и ме прегърна с огромните си ръце.

- Бабо! – казах аз, задушавайки се от прегръдката й. – Не знаех че ще идваш.

- Как? Майка ти, не ти ли каза? – сопна се баба.

 Припомних си смутолевените думи на майка ми, този следобед.

- Да. Вярно! Влез! Не стой на вратата!

 Тя започна да ме целува и гали, сякаш не ме бе виждала от години. А то си беше вярно. Две години, не се бях вясвала на село. И нямах намерение да го правя.

  Оказа се че баба бе дошла само за тази вечер, за да съобщи, как е дядо. Той беше с около петнадесет години по-стар от баба и често боледуваше. Скоро щеше да стане съвсем безпомощен.

 - Защо не го взе и него да ни погостува? – попита мама, след като седнахме на масата да вечеряме.

- Не го ли знаеш баща ти? Не иска да се кандилка по автобусите. Каза че щял да се оправи сам. За всеки случай, помолих комшиите да го наглеждат. Той едвам седи на краката си. Не знам с какъв акъл го оставих сам.

  Лицето на мама стана тъжно и угрижено.

- Толкова ли са зле нещата? – попита тя.

- Ооо! Янче... някой път направо се чудя, как ще я караме занапред. – завайка се баба с глас, подхождащ на нечие погребение. – Стари хора сме вече, баща ти по цял ден лежи, ама уста не отваря да изохка или изпъшка. Направо ми е жал да го гледам. Цялата къща на мене лежи. Отказахме се да гледаме животни вече. Няма кой да се занимава с тях. До обяд съм в кметството, следобед се прибирам и почвам да готвя, да чистя , да пера. По цял ден не подвивам крак.

- Мога да ти дам пари. В момента имам повечко. Колко ти трябват? – попита безсилно мама.

 Баба махна с ръка и заговори.

- Пари си имаме, Янче. Да си жива и здрава! За сега, слава на Бога откъм пари сме добре. Друго ми тежи...

 Мама преглътна шумно и попита.

- Какво! Кажи де! Каквото има ще помогна.

- Сами сме с баща ти, Янче. Аз по цял ден шетам. Шетам та се не спирам. Айде работата не ми тежи. Цял живот съм тъй. Жива душица ни трябва. Някой да седи до баща ти, да му дава водица, за лекарствата. Пък и най-после да не сме сами.

  Майка се загледа в баба, очаквайки директна молба.

- Мислех си... – продължи баба. – Да ни пратиш Линчето за това лято. Откога не сме си виждали внучките...

  Лина погледна объркано мама, после разтревожено погледна баба. Горката изглеждаше като приклещена в ъгъла гълъбица.

 Светът на Лина беше тук. Двамата й приятеля бяха тук. Това лято бе планувала да ходи на уроци. Целият й живот бе далеч от село. Щеше да е много жестоко ако се откъсне от него, за да отиде на село. Стана ми жал за нея.

 Мама забеляза страхът на Лина и разбра какво става.

- Майко.. – каза тя на баба. – Лина си има ангажименти тук. Не може да прекъсне всичко. – после веднага съжали за думите си.

- Ако трябва ще отида. – почти проплака Лина.

Мама я погледна изпълнена със жал. Двете винаги са се разбирали, една друга.

 На баба също не й хареса това положение.

- Ами тогава да дойде Герчето. – предложи тя, без да знае че с тези думи заби огромен нож в сърцето й.

  Тя и представа си нямаше, какво става с мен. Онази нощ преди две години, когато се прибрах в къщи обезумяла и ридаеща, тя започна да ме утешава. Не беше нужно да й обяснявам, каквото и да е, защото тя веднага започна да си прави собствени заключение за това, какво ми се е случило. Мислеше си че знае всичко за живота, само защото е живяла повече. После беше забравила всичко.

 Останах като гръмната. Една дума стигаше да отключи бурята в мен.

- Гергана! – изстена мама.

 Три чифта очи ме гледаха по различен начин.

Как можеше мама да избере, коя от нас да пожертва? Дали да прекъсне тукашният живот на Лина, или да задълбочи моята рана. Тя знаеше че нещо се бе случило с мен, преди две години на село.

   А Лина? Тя нито веднъж не ми зададе болезнен въпрос. За тези две години бе направила всичко възможно за да не се чувствам по-зле. Дори днес бе направила толкова много за мен.

- Ще дойда на село. – казах относително нормално.

- Наистина ли? – зарадва се баба.

  Кимнах, без да продумам, защото щяха да разберат, колко съм зле.

Станах от масата и тръгнах да излизам от стаята. Стоейки на вратата, хвърлих един бърз, размазан поглед към масата.

 Лина ме гледаше с натежалите си очи, сякаш искаше да ми каже ”Не е нужно да го правиш”.

Влязох в стаята си и се заключих. Дори не светнах лампата.

  Седнах на бюрото, и се загледах през прозорците. Не ми пукаше че гледам право към балкана. Към онова проклето място. Нали след месец и половина отново ще съм там! Отново ще изживея същият ад.

 Прекарах цялата вечер плачейки на тъмно. Плаках докато не се почувствах напълно изтощена. Не знаех колко часът е, но от хола не се чуваше нито звук. Всички си бяха легнали.

  Почувствах се осъдена. Осъдена да горя отново и отново в един и същ огън. Животът не беше за мен. За мен беше адът. А той ме очакваше с разтворени обятия.

 Когато разбрах че вече нямам сили да плача, се добрах до леглото и затворих изтънелите си клепачи.  

   Намирах се на село. Всичките ми приятели бяха там. Загледах се в лицето на Таня, а тя ми смигна заговорнически, и ме накара да се обърна назад....