Едва изкара нощта. След скандала с жена си, не можа да заспи. Въртя се, мята се. Накрая скочи от леглото без да светва и нахлузи чехлите. Лепна парещо чело на прозоречното стъкло и се загледа навън. Пак валеше. Вдъхна дълбоко никотинов дим и примижа.
Дяволите да го вземат. Криво му беше. Ама и жена му, още от вратата го емна, като се прибра:
- Ти, докога ще чакаш? Докато другите, дето хабер си нямат, се облажат от това, за което се трепа три години ли?
- Престани де! Брат ми е! - опита се да го защити Богдан.
- Брат!? Какъв брат ти е той? Не си знае бащата.
- Кремо! Ще те цапна!
Тя подскочи, като наистина да бе ù посегнал.
- Виж, за това – много те бива... Да цапваш можеш, но да се погрижиш за децата си...
- Чакай бе, жена! Имаш ли къде да живееш? Имаш. Апартамент искаше – е ти го. Под наем, вярно, но пък голям, чак половината празен стои. Тая къща, дето на село вдигнах – палат, ама ти „не, та не!" Селянка нямало да ставаш. Добре! Живей си тук. Ама аз няма да я оставя да запустее и се ...