20.06.2017 г., 19:44 ч.

Копнеещият творец 

  Проза » Разкази
1130 1 3
5 мин за четене

                  След втория си развод Симеон дълго време беше нещастен. Разбра, че в живота му няма любов. Не пишеше стихове за любов, когато я имаше. Пишеше за всякакви други неща, но не и за любов. Беше написал в трето лице два-три любовни стиха. Той е човек, който обича тази тематика. Мисли за любов повече, когато няма обект. Много мисли и страда изключително много, че я няма. Но в страданието му винаги му идват големи идеи. Може да пише и да говори за любовта по един неповторим начин. Разсъждава за нея пред приятелите си, но не може да се вижда с тях често и сам вкъщи пише за нея.  Пише и проверява по няколко пъти всяко свое стихотворение, за да го направи съвършено. Любовните винаги ги проверява по-усилено и по-упорито от останалите. Останалите стихове ги проверява, колкото да убеди другите в идеята си, а и себе си, че я разгърнал добре. А при любовните иска да постигне съвършенството на щастието и на мъката. И на двете. А ако в някое ги има и двете, Симеон много се амбицира, защото знае, че когато ги има и двете в една история, когато историята започва с щастие и завършва с мъка, понякога е трудно да постигнеш съвършенството, защото развоят е неочакван. Като истински творец, Симеон много добре разбирал това. Като на истински творец, това съвършенство му било трудно. Не  било постижимо. Започнал новото си стихотворение. Решил то да изразява всичко. Историята вече е измислена. Ще се запознаят героите му, ще се влюбят, ще бъдат заедно и ще се разделят по най-мъчителен начин. Симеон започнал да пише. Мислел над това, което пише. Търсел съвършенство в образите и сравненията. Непрекъснато го търси. Не го намира винаги, но не е доволен.

 

Измислил заглавие на стихотворението си. Казва се Ти. Написал първата строфа:

 

                                                            Ти как хубаво се смееш

                                                           и смехът ти заразява,

                                                          в свят така дълбок живееш

                                                         той мъжете напоява

 

Мисли, че така трябва да изрази това, което чувства. Иска да измисли още по-добър образ, но Ивайло го посъветва да остави така нещата. Симеон се вслуша в съвета. Невинаги слушал съветите на приятелите си относно писането. Този път обаче послушал този съвет след препрочитане. Продължил така и нататък. Ето следващото четиристишие:

 

                                                           Като лебед си красива

                                                          много свободолюбив е,

                                                         хей дали си ти щастлива

                                                        въпрос важен и шавлив е.

 

                                                      Той покоя не намира

                                                     отговор сърцето търси,

                                                    пред очите ти се спирам

                                                   вечер за мен не е късно  

 

                                               

Чуди се какво заключение да измисли. Чуди се дали да има едно или две четиристишия. Искаше да са две, но някаква интуиция му подсказваше, че е добре да е едно. В крайна сметка реши да са две, за да има описание.

 

                                              Как косите ти пленяват

                                             от това съм аз щастлив,

                                            очи – искра надежда дават,

                                           с ръце ти раждаш миг красив.

 

    Спря замалко след това и изпита мъдра тъга. Симеон се научил да тъгува по мъдър начин. Можел да научи това и успял. По природа е предразположен да се учи на различно държание. По-различно от останалите хора мислел за това как трябва да се тъгува. Не тъгувал емоционално, само вътре в него си оставала силната емоция. Част от приятелите му дори мислели, че е студен. Не разбрали веднага, че просто е силен и умее да понася мъката си; да я преглъща по-точно. Съседите му дори странели от него, защото мислели, че не е съпричастен към чуждата болка. Такъв извод си направили, защото изглеждал така, сякаш не изпитва тревога от нещата, които му се случват. Той не обяснявал, че не е така, защото виждал, че няма смисъл. Ако хората са проницателни, ще разберат дали си по-сдържан или по-емоционален. Това бил девизът му. Не му се нравела липсата на проницателност у хората, но можел да я приеме. Има емоционален, но и рационален поглед върху нещата. Ето и последният куплет:

 

                                                 Търсех те аз трябваше да те обичам

                                                търсех обаче при мен не дойде,

                                               няма те аз все към тази спирка тичам,

                                             бе принудено сърцето да се предаде.

 

Поискал да плаче, но се въздържал. Имало е случаи, в които плачел, но и в плача си стигнал до разсъждения тези два пъти. Плачел с надежда и копнеел. В момента мисли върху копнежа, след като го изживявал. Тъжен е дълбоко в себе си, но знае, че остава само копнежът, което е щастие и ангажираност. Копнежът е щастлива ангажираност на съзнанието.

 

19.06.17

© Явор спасов Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Самотата убива, усамотението ражда »

8 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??