5.06.2021 г., 16:28 ч.

Копнеж 

  Проза » Разкази
673 0 1
1 мин за четене
      Лили бе на 17 и това беше първият ѝ рок концерт. Беше събирала от джобни в продължение на две години, за да може купи билет. Мечтата ѝ бе да успее да заснеме колкото по-отблизо китариста Матео. Беше толкова готин! Тъмните му очи, черни дълги коси, слабо тяло, искряща бяла усмивка и малките трапчинки отстрани на бузите му... Караше я да се чувства жена – истинска, мечтаеща, желаеща, обичаща...
      Беше си купила малко фотоапаратче. Не се знаеше коя поред употреба бе. Просто не можеше да си позволи повече.
      Лили се запровира през куфеещата публика. Искаше да стигне до сцената.
      - Ааа! – някой извика до ухото ѝ. Почти я проглуши.
     Най-после стигна до сцената. Там се бяха наредили батковците с големите апарати. Ходеха напред-назад и щракаха музикантите. С треперещи ръце Лили извади апаратчето си. Ето го – Матео! Беше на метри от него!
       Единият от фотографите я изблъска.
    - Хей, дръпни се, малката! Тук е място само за професионалисти!
     Лили гледаше Матео със сълзи на очи. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне. За един миг той я погледна и ѝ се усмихна.
      „Кое ли е това красиво момиче?”.
     Когато се прибра у дома, Лили се запъти право към таванската стая – нейното малко царство. Извади апаратчето и го включи. Беше успяла да заснеме Матео! Снимката бе силно размазана, но се виждаха очите му – беше като привидение, което те наблюдава.
      - Ех... – въздъхна Лили.
      Закле се някой ден да успее да се измъкне от немотията, да изкарва достатъчно пари, за да си купи голям апарат. Да застане редом до „професионалистите” и да снима Матео необезпокоявана!

© Яна Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Къс разказ »

17 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разказът ме трогна, защото мога да се поставя на мястото на главната героиня.

    Първият ми сблъсък с професионалистите беше на терен, не на концерт. И аз, като момичето от разказа, имах едно мъничко апаратче, с което снимах каквото ми падне. Тогава ми направи невероятно впечатление, че професионалистите, помъкнали ония огромни черни апарати, ми правеха път и ме пускаха да заставам до тях за хубавите кадри.

    Беше ми толкова приятно, че не спирах да говоря за това бая време. Сега съм на тяхно място и правя място за непрофесионалистите, стига да не са нахални, разбира се. Защото знам какво е да си от другата страна и колко много значи някой да ти направи място.

    Този разказ плаче за пълнокръвно продължение.
    Поздрави и успех!
Предложения
: ??:??