Копнежи по Май ‘86

                                                           (или още абитУриентско)

                                               Да се чете с усмивка J

      -    Ми, помислете за това момиче -  глухо до мен достигаше гласа на Мария, (или още Миче) най-свежата жена, която познавах дотогава (лека и пръст), живееше на полуетажа над нас. Съседка за чудо и приказ - мила, усмихната, малко клюкарка, но то без кусури не може... Уважението ми бе подсилено и от това, че движеше перфектно нещата си, въпреки поставения преди години пейс-мейкър, въпреки диабета и инсулиновите инжекции. Беше дошла да разкаже най-новата рецепта за кекс с врящо прясно мляко. Така си е, ходи, научи нещо и хоп да го разкаже, а защо не и покаже...  Баща ми (също лека му пръст) и беше налял една малка мастика и разгорещението в този дъждовен май беше пълно (хайде да не си припомняме 26 април). Че и мен си ме очакваха и вълнения около завършването. Неведнъж беше засягала тази тема – младежкото ми акне, хормоналното ми развитие, нуждата ми от “активен” животJ като истински загрижена съседка:

-     Откога ти казвам, адашке, трябва ти “приятел” – сериозен! Момиче! – и ме гледа  от  упор с черните си, маслинени очи, дяволито.

-      Да, бе, за Мария, „бабо” Мери – кой ли ще се намери – на шега го обърнах.

Склонна бях да я послушам, та веднага и се усмихнах! Доста неща знаеше от живота жената, отгледала беше сама две деца, радваше се на внуци, оправна, не изоставаше  в нито едно отношение. Не мислех много бързо да изпълнявам съвета и, животът беше пред мен – абитуриентския ми бал наближаваше, обожателите ме “наобикаляха”, но... винаги има едно “но”. В ”сгледата” упорито се беше включила сестра ми, сякаш щяхме да избираме някой за нея – този капризен “фъстък”... Май е добре да Ви припомня приказката за цар Дроздобрад:

   ***

“Фъстъче” я наричаше Цеко. Ден не минаваше без да си направи репетицията – кавалджия беше във ансамбъла – много придирчив и педантичен. Живееше на по – долния полуетаж и когато засвиреше, звуците блажени достигаха и задминаваха и нашата входна врата. Винаги съм живяла с музика, много народни песни и хора бях научила за двете години, откак се познавахме, а преди това – още повече. Понякога звънеше на звънеца до входа или по домофона да си прави шега с мен – подаряваше ми с театрален поклон “неговите” цветя (много почитателки, бе тоя!) от концерти, или уж минава за рецепта за кисело зеле, уж за нещо друго. Пък и му трябвала вода да си измие “Ладата”,  защото прозорците ни бяха току до входа на блока, а оттам до паркинга нямаше кой знае колко разстояние. И аз какво да правя –  разпъвах маркуча.
Онази, дребната, ненадприказвана:

    -      Ти си, казва, заслепена от “честните му сини” очи. В кой век живееш?
Како, музикант къща не храни, пък и помисли само какви пари за ток ще харчи?

Щото то толкова суетен и чистник – ютията у тях не спираха, докато не му биваха  изгладени  всичките катове дрехи за поредното турне, а турнетата - те се случваха начесто.
Готвеше Цеко прекрасно, сам се беше научил по пансионите.  Хубаво медковско винце винаги разливаше на гостите си от една чиста, (ама до блясък) кана. Като видеше, че яката на ризата му не е изгладена или избелена по правилата, тръшваше вратата и сестра му наново - над легена и дъската за гладене, суета такава... Ами никак немаловажен кусур – те Девите са си такива, още повече със седем години над мен... ауууу, Леле-мале!

          ***

Нашите сериозно се бяха вживяли в ролята на “сватовници” и като малко се поогледаха, намериха Васката, момче от нашия си край, възпитано и трудолюбиво, той да ми стане „приятел”. Ама то намереното не е като това, за което сам воюваш :

-    Е, мама, - смееха се очите и – ще те носи на ръце,  баща му зъботехник, майката –    счетоводител – осигурена ще си отвсякъде.
-    Ама, кой е казал, мамо, че нещо ще стане...?

То, хубаво, ама пак се намести дребното:

  -    Како, ами той има “котешки” очи – почна тя да играе по “параграфа” външен вид.

Е, какво толкова – прекрасни, зелени очи... Поизлязохме на два пъти с неговата кола – “Лада” ли, “Жигули” ли имаха, не помня. Наслушах се на оркестри на живо, на гайди (покрай приятеля му от Детско-юношеския). И с него –  на камък! Човек, с прилична работа – тръгнал да щурее с някаква пикла 5 години по-надолу, той пък – Козирог.

           ***

Нали знаете, случва се и така, ти си луда по някой, а той пък нехае и за теб не ще да знае.
Та това беше съседа ми от отсрещния блок. Тошката. Типичен възпитаник на Механотехникума, в кв. “Устово”, те там само за рок и брейк - купони мислеха. Всяка сутрин по пътя за автобусната спирка за към училище се засичахме. И нито веднъж не поздрави. Знаех, че е по партитата: светски човек, събираше компании в стаята си (срещу моята) до късно по нощите. Аз нали съм въртокъщницаJ въобще не залягах над уроците, те сами си влизаха, където трябва, а само се докарвах на прекалено работлива. То и уборка правех иззад блока, малее.
Естествено сменях по-често фолклора с “Радио” на Куин (полски магнетофон “Унитра” , с какво по-“корекомско”  да се изфукам), с Бийтълсите, Джордж Майкъл, Оскар Бентън  и още “парчета” от 80-те. То бива надменност, бива, ама... И систъра ми за него:

 -    То хубаво, како, ами за какво ще си говорите – за двигатели с вътрешно горене, за бутала и скоростни предавки... бре, накъде бие... дребната?

“Ти ли ще ми кажеш, малката – мисля си наум. Аз нали съм, божем, “шиВачка”, завършвах УПК в “Дървото” – за гърбични механизми, за совалки, те за туй... миличка”.

         ***

По онова време се бяхме разгорели и на тема шефство с едни свързочници – “старите” двугодишни войничета от Н-ското поделение на “Каптажа”. Много опасни момчета. Организирахме си посещения на театрални постановки, излизания по тържества за Нова година, за Първа пролет (цивилизация да усетят). Как не – винаги и при всички случаи – уважение към войската, и особено към един от нея! Нино, и той като мен комсомолски секретар, ама според нашите от “кекаво” и бедно семейство, се беше прицелил след казармата да следва МИО и не къде да е, а в Москва – заляга над географията и руския. Телче – човече, упорито, ейй! Знаех, че ще го приемат, и че цял живот ще е борбен и ще преследва целите си, защото неволята учи! Ами нямаше тогава ни Орхан Мурад ни „Батальона”, ни „Уволнение” – затова пък имаше „Братя по оръжие” , „Войник на съдбата” и примерно „Алфа Вил”.
“Оценителя”, обаче каза, не давал оценка “К”, че ми се и присмя:

-   Той има, какче, “пилешка” уста.

„Ма как така, кака, успя да видиш това, като момчето си носеше добре поддържан мустак? Много си имаш идея от откраднати целувки “под мустак”, кога ще ти уври пипето...”

          ***

Казах си най-накрая: Време е да взема нещата в свои ръце. Хем "баба" Мария ще спи спокойно, хем и аз ще съм доволна. То се е видяло, че оттук-оттам... и да ме “подбутват”... няма да стане. Издебнах мама да отиде на курс в Стара Загора, а татко в Симеоновската школа. И на “фъстъка” се зарекох ни дума, ни нищо! Гроб съм... в такива моменти.
 Стажът ни в предприятие “Слънце” беше продължителен - цели два месеца  - от 16.03. до 16.05, и  в дипломите ни вече пишеше “Оператор в шевното производство”. То тогава нямаше ООД-та, АД-та и такива работи. Едно постановление ли, указ ли – №56 имаше, все го бърках с материала дето за политическия трябваше да чета – за Пленума 56-тата  година, Априлския J.   Почти ми бяха присъдили 7-ми разряд, а и ударници си бяхме всички. Бях говорила и с шефа да ми финансира следването – четири години за дизайнер и ето ти: ново пет. Завъртя се наоколо Юлиян, Гоцеделчевски юнак напет. Подготвяха разширението на предприятието и новия кроялен цех.  И той – с една количка пясък ми засече пътя към портала. Още два-три дена заглеждане по цеха и кафетата, и дойде „заветен” час – покана за дискотека.

        ***

И сега още дежурна порция смях:

Тогава още работеше комплекса в театъра.
Там бяхме с него, без компания от приятели.
Луди танци – “Модерн Токинг”, “Си Си Кеч”,
абе “Да спрем влака...” с една дума...
и от коняче-две, главата ми се завъртее.
Той, разчитал явно на това –
да съм с помътена глава.
А уханни люляци току що нацъфтели...
Майски сняг се рони в нощите бели.
Аз пък от “цербера” скрих,
как горещи целувки пред дома му дарих.
Не Ви разправям още,
че бил се хванал на бас
с моите дружки, че само за час...
Там, значи... в хотела,
ама язе нали съм с кратуна дебела.
Отбивам свирепи юнашки атаки,
да беше погледнала отнякъде, каки!
Това си е, казвам Стрелец,
в изкушенията писал се спец.
Че баса безсПорно загуби,
а и моите „чувства” погуби...
Сега гледам го – за трети мандат,
(тоя бил голям тарикат),
... че се цели отново за кмет.
Ех, кака, ех, малката,
къде ли е крие и твоя късмет...?
Ами като си нямаш акнеJ,
ще го търсиш твоя и зад деветото дере...

П.П.:

Е, познайте, кой бе много мил,
там под шпалира, под дъжда,
и на първия ми бал, в нощта,
смутен, ми поднесе карамфил!

Рускиня, милия, после доведе,
за зла съдба се и разведе!
Със жокерите съм дотука,
(ех, слабост – женска дяволия,
до дъно чашата ще пия...)
нали, а уж, говоря – не ми пука...!

16.05.2007год.

Да му честитя Рождения Ден!

Голяма чест е днес за мен!

Докато го редактирах снощи,

отпивах за твое здраве, РождеНика!

„Най-више волим отсмех твой,

любави моя, животе мой.

Отсмехами душу грееш,

най-лепша си кад се смееш!”