2.09.2004 г., 13:55 ч.

Копринени спомени 

  Проза
1949 0 0
3 мин за четене
Утрото настъпи постепенно, разпъна победоносно бледорозовото си  знаме. Слънцето се появи от изток, отначало се озърташе плахо, но като забеляза, че хоризонта е чист – засия усмихнато. Градът се пробуждаше...
През нощта беше паднал дъжд. Въздухът, пречистен и влажен, носеше дъха на скъп омекотител за пране. Идилията с пеещите птички в разцъфтелите кестени е ясна, без да я описвам....
Точно в това копринено утро трябваше да напуснем България. Дълго бях обмислял този ход. Опитвах най-различни варианти за оцеляване. Работих в частна фирма, правих собствен бизнес в сферата на услугите,след това за известно време “въртях” и търговия... Нищо не излезе! Накрая, отчаян и обезверен, реших да си подам документите за чужбина.За емиграция.
Аз съм механик по професия. Двигателите с вътрешно горене са моята сила. Чуя ли шума на мотора и веднага му поставям диагноза! Няма тайни за мен в тази област... Петнадесет години се занимавах с ремонти на автомобили. Обаче, едва свързвах двата края...Имах много клиенти, но малко от тях можеха да си плащат.
Та, така... Подадох си аз документите за Нова Зеландия, видя ми се най-далече. Чувствах се много обиден на България и исках да я забравя. Знаех, че ако замина за Испания или за Италия, щом ме налегне носталгията - веднага ще се върна. А ида ли на другия край на земята, връщане назад няма...Отговорът от Нова Зеландия дойде след три месеца. Приемаха мен, заедно със семейството ми – жената и децата. Голяма радост беше...
Започна трескава подготовка. Обявихме жилището за продажба. Продадохме го набързо, намираше се в приличен квартал. Продадох си инструментите и работилницата. Събрахме около двадесет хиляди долара. Като взехме парите,с една пета от тях платих парното, неплащано от три години.Купихме самолетни билети, нови дрехи за всички ни, големи денкове с колелца и други неща от първа необходимост, и ни останаха петнадесет хиляди. От тях заделих двеста долара за да изкараме до заминаването...
Живяхме един месец при родителите ми. През това време разбрах колко са остарели... Преди този факт не ми беше правил впечатление, защото някак си не се бях замислял много .
Сутрин чувах как татко се “жабури “ шумно в банята, а мама го гълчи, че ще събуди децата. Забелязах, че тя не изхвърля стария хляб, а го препича във фурната, слага го в книжни кесии и го прибира в шкафа. Чувал съм, че по време на войните хората правели така. Виждах, също, как като вземат пенсиите и веднага си плащат сметките, купуват си лекарствата ,а с останалата мизерна сума изкарват месеца... Нито веднъж не ги чух да се оплачат от нещо през този месец.
Два дни преди заминаването поканихме най-близките си роднини и приятели на прощален купон. Събрахме се около двадесет души. Цяла вечер пяхме, смяхме се , спомняхме си хубавите моменти , които бяхме преживели заедно... След полунощ гостите оредяха, останахме само моето семейство, родителите ми и родителите на жена ми. Мама ми направи знак с очи, че иска да говорим нещо насаме и аз я последвах в кухнята. Седнахме от двете страни на старата маса и замълчахме. Мамините очи бяха тъжни, но сухи. Тя рядко плачеше. След малко мама наруши тишината, бръкна в джоба на домашната си рокля, извади от там нещо загърнато в бял плат,пъхна го в ръцете ми и каза:
- Сине, това са спестяванията ни от тридесет години. Не са много, стойността им почти се изгуби при голямата инфлация, но ще ти свършат работа. Три хиляди лева са, вземи ги и утре ги обърни в долари. Вярвам, че ще успееш, но всичко се случва... Пази ги, сине, тези пари! Може да ви потрябват, ако решите да се върнете!
Прегърнах мама. Нищо не й казах, а исках да й кажа много неща. Тя, обаче, разбра всичко...
Прибрах се в нашата стая, седнах на спалнята и разгънах бялата кърпа. Тогава видях, че това е жоржетено шалче, доближих го до лицето си и усетих познатата миризма на маминия парфюм. Някакъв блед спомен ме навести, но се разсея бързо...
Едва след два дни, в онази копринена сутрин, когато се сбогувахме с родителите си и мама се разплака, споменът се върна ясен. Сетих се откъде ми е познато шалчето... Преди много години, в едно септемврийско утро, мама ме изпращаше за първи път на училище. Беше млада и красива, носеше бяло копринено шалче и плачеше...



© Румяна Симова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??