Гледаш я тая земя...пръст, а очите ти парят от пълнотата. Ветрецът те полъхва, до слуха ти достига шум от люшнали се мокри треви и класове. Погледът ти се рее по слънчевите върхари на класовете, очертаващи в далечината синевата на хоризонта. Мирише на сол и влага. И да не виждаш с очите си, знаеш, че ей там, зад малкото възвишение, земята се мие с водите на Черно море. И гърдите ти се пълнят. Препълват се от аромата на изпеченото зърно и от шушукането на зрелия клас, и едно тежко чувство, като че ли камък притиска сърцето ти, но то играе ли играе, като млада мома по росна тревица – скача, та се не трае . Иде ти да запееш и да заплачеш. Да заплачеш, защото такова богатство с тази неизмерима пълнота, лесно се не прежалва, а да запееш, защото който не е видял такава красота, не я е почувствал и с най-малката костица от себе си, е слепец и сам не знае, какво е имал и какво губи. Плачеш, а сълзите се не виждат. И гласът на този плач, в началото дрезгаво несигурен, дращи ушите ти, ала като го чуеш със сърцето си, извира, като бистро изворче от гърдите ти и тече, та препълва въздуха със звук. Жив звук, такъв, също като на тая земя и също, като на близката река и като хляба, що раждат натежалите класове.
Зоран се беше изправил на последното малко възвишение, преди да минат делтата на Дунава и завинаги да напуснат тези земи. Очите му бяха сухи. Нямаше в тях сълзи, както на останалите преселници, но дълбоко в него го дълбаеше миналото. Минало, което бе забулило сърцето му и замъглило чувствата. Когато няма сърце, не боли. Живееш и чакаш. Надяваш се да видиш следващата зора и денят да е спокоен – да си сит, да си здрав и да не чуеш камбаните да бият на умряло. Той нямаше какво да губи и за какво да милее, освен за ето тая пръст,ширнала се пред очите му, която миришеше тежко след падналия дъжд, също като напоена с кръв рана. На тая пръст се беше родил и тука бяха изтлели костите на родилата го, що мълчаливо беше предала богу дух и на онази, що го гледа и милва, макар и сам той да беше като пирон забит в жива рана.
- И това ще преживеем, чедо, и това… Моят хлебец вече е към кратеш…И дните ми така – две Сурваки*, дали ще минат и ще изтлея… За такива като теб ми е тежко. За млади и здрави юначета, а като че ли без огън, без жар в гърдите… - казваше дядо Вълкун, един от най-старите преселници в групата. И като се изкашляше и тръснеше пълната до горе със сено,че да дими по-дълго и подправена с две щипки тютюн лула, продължаваше - Едно дърво като го изтръгнат от корените му…залинява…Изсъхва или изгнива. Рядко фиданка ще пусне стар дъб, ала фиданките се пресяват. Време трябва да се вкоренят…И време да се разлистят.
Кажеше ли това, всички в селото знаеха, че половината му лице ще си остане бледожълто от старостта и мъката, а другата половина ще червенее, че още повече да личи грозната крива бразда, започваща от средата на челото и стигаща някъде под брадичката. Този белег му го бяха оставили румънските войници, жадни за нови земи и богатства преди 20 години. Тогава и дядо Вълкун, и на още други им бяха изтръгнали сърцата, като че ли тор от обора бяха ринали. Всичко беше загубил старецът,всичко, което най-ценеше - и челядта, и бабичката си, и внучетата – невръстни още дечица. Оттогава всички в селото знаеха, че дядо Вълкун сърце няма, ама живее. Живее напреко на онези, що са го посекли.
- Скоро нема да се мре, да знаете от мене! – често осолваше с думи той власите, заселили се по празните къщи и завзели нивите на онези, чиито родове се бяха превърнали в пепелище. – Зурлите ви да се изкривят от смех, па нема да ме прибере оня отгоре! Рачил съм се в Пъкалото да ода, ама да не ви давам мира!
Беше дошло, обаче време, в което и старецът, като много други да не вири глава, като стар овен на мост. Мнозина не можеха още да повярват, че стария Вълкун беше нарамил торбата и тръгнал да се преселва в Княжеството.
- Там, барем са наши! – казваше остро на посмелите да го попитат, защо най-после е кандисал да остави стария обор, единствен оцелял от цялото му имане, след набезите.
Зоран тихо въздъхна под тежестта на спомените. Далечен глас го изтръгна от тежките мисли и той обърна глава. Старият Вълкун размахваше тояжката си, дебела и разкривена сопа, потъмняла от времето. Краят на върволицата от хора се виждаше в далечината. Двамата бяха изостанали, но това не стресна Зоран. Той вървеше бързо, а магарето на стареца щеше да издържи и по-бърз тръс. Докато бързаше към спрелия да го изчака Вълкун, Зоран с присвито сърце се прощаваше с единственото, което беше познавал, откакто се беше появил на тоя свят – пръста, която сега притискаше кокалите на баба Варвара, жената, която го отгледа и която, хем виждаше чедото си в него, хем стенеше от болката от загубата. Защото Зоран нито беше с чуждите - чужд, нито със своите – свой. Той беше живото наследство от онези времена, преди 20 лета, когато дядо ти Вълкун беше загубил сърцето си, а родната му майка, беше загубила честта и живота си.
Следва...
Сурваки* - Сурва - Василевден, 1 януари.
© И.К. Всички права запазени