Пристигаме на колибата в село. Не сме идвали повече от седмица. Още не съм прибрал багажа.
Влиза комшията отсреща.
Влиза и вика:
- Сядай! Остави багажа и сядай!
Придърпваме столове и се курдисваме един срещу друг:
- Дай да запалим и да ти кажа какво стана.
Припалихме. Придърпа надълго, пухна няколко кълбета, впери очи в мен. Приведи се и съвсем тихичко вика:
- От мен да знаеш, никога, ама никога, за нищо да не посягаш на дете. Дете можеш само да го помилваш и да му се радваш.
Гледам го с недоумение.
- Какво е станало бе, комшу?
- Оня ден, стана. Отзад зад тебе, в двора на комшията ти. Изгоря сеното. Разпищяха се, наскачахме, тичаме да гасим.
- Успяхте ли да го изгасите?
- Майната му на сеното! Успяхме! Ама...
Мозъкът ми щрака. Да гасиш сено! В края на лятото почти във всеки двор докарваха бали със сено. Отзад, в двора на комшията, бяха складирани две купи, високи четири-пет метра. С това през зимата хранеше животинките си. Купите бяха близко до къщата и почти една до друга. Има няма два метра между тях.
Сухо сено! Барут! Не кибрит, а само небрежно хвърлен фас и всичко отива по дяволите.
- Та там, тогава, какво видях, комшу, да не ти дава Господ да го видиш.
- Казвай де, стига си мрънкал и усуквал. Какво стана? Нали сте го угасили.
- Угасихме го. Но каквото видяхме, не беше за гледане.
- Или разправяй или те гоня!
- Та като се развикаха, като се разпищяха, като наскачахме, кой с гащи, кой без гащи, кой какво докопал в движение и кой през вратата, кой направо през оградата, дотичахме до купите. Огънят пращи, пламъците се извиват нагоре, тежък смрад и дим обгърнал всичко. Загребах с кофата от коритото на чешмата вода и се приближих да я лисна върху огъня. Приближих и се вцепених.
И пак млъкна.
- Или продължавай, или те гоня. Дръж, запали още една.
Спокойният ми и малко муден комшу явно се вълнуваше много. Припали, вдъхна.
- Да не ти дава Господ, комшу, такова нещо да видиш! Между двете купи сено, сред огнените езици и пушек стоеше внучето му. Има-няма шест години. Момчето. Стои и не мърда.
- Скачай насам, Ицко! - викам му аз. Не мърда. Лиснах кофата, скочих напред в пушилката и го дърпам. Аз дърпам и то се дърпа. Аз към мен, то на обратно.
- Стой, - викам, - Ице! Насам! А то крачка назад. Очите му обезумели.
- Ела! – викам. - Не мърда. Няма да дойда! Ще ме бият. Ще ме бият и заплака. Не знам как го измъкнах. Опърлено, опушено, изгорено и все едно вика.
- Ще ме бият.
То, милото, си играло и драснало клечка кибрит.
Припалвам и аз отново. Отдавна съм се наслушал на заплахи и побоища. Тия отзад непрекъснато заплашваха и биеха децата. Не чувах друго, освен: ще те пребия, мискинино, ела тук, говедо. И бой, бой за нищо. Тия деца не знаеха какво е нежност, какво е милувка.
Отново припалвам.
Комшу е млъкнал.
Пред очите ми е зловещата картина. Огън, смрад, пушилка и сред тях... дете.
И там за него е по-малко страшно от това, че ще го бият.
Привел съм се и съм притворил очи. Картината ме стъписва.
Комшу продумва:
- Да не си дигнал ръка на дете.
© Иван Стефанов Всички права запазени