Костените
*Костен-кестен-диал.
Есента прегръщаше планината със златни криле. Стоях на пост в малката гранична застава, а исках да съм в София, да се разхождам в Борисовата градина с Нели и да я целувам под падащите листа на дърветата. Вместо това пазех върха на планината в най-затънтеното място на света, където хлябът се качваше веднъж седмично и точно толкова пъти слизахме долу в града, ако имахме бойни заслуги.
Край мен минаха двама от нашите, носейки пълен чувал с кестени. В началото на ноември костените, както местните наричаха кестените, зрееха и малките им сърца се пукаха от целувките на златното слънце. Командирът от седмица полудяваше. Всички събирахме кестени, пълнехме платнени чували (изкуствените запарвали златно-кафявите сърчица) и служебният джип, натоварен като за бягство през граница, пълзеше към града, а после и към родния град на началството, където баща му продаваше събираните от нас кестени, за да купи на внучката апартамент в София.
Днес се спасих от мъчение, поемайки втори наряд. Приятелят ми лежеше болен и предпочетох прегръдката на гората пред пълзенето в шумата като змия. Всеки път, когато се навеждах да взема кестен и да го сложа в чувала, той заприличваше на човешко око, вперено в мен укорително. Питаше ме защо го заменям за панелката в София, защо го отнемам от планината и го превръщам в пари.
Загледах се в баира отсреща. Гръцкo бе толкова близо, можех да направя няколко крачки и щях да съм вече там. Казваха, че има скришни пътеки и хората преминават отсам и оттам, но ги пазят в тайна от нас.
- Диверсантите дебнат отвсякъде - повтаряше всеки ден старшината.
Ние се подсмихвахме, гледахме уж сериозно и си мълчахме. Хванат диверсант - 10 дни отпуска. Десет дни в света на хубави жени, баня и вкусна храна. Трябваше да измисля начин да се докопам до отпуска, трябваше да се махна от тук.
Лятото ме прегърна в спомена. Заваляха сладостни приключения от преди няколко месеца. Как исках да не стъпвам повече тук! Две години безмислено заточение в планината. А можех да бъда в София, да свиря с групата и да печеля пари. За какъв дявол стоях тук? Да събирам костени за командира?
Обърнах се и се опитах да измия другия спомен. Връчването на повиквателното и кривата усмивка на татко.
- Някой съсед се е престарал, за да те пратят граничар там. Стискай зъби и се върни жив и здрав.
Баща ми единствен не направи изпращане с новобранска вечер. Прегърна ме мъжки и каза:
- Ще го направя, като си дойдеш жив. На границата всичко се случва.
Майка ми плака и моли, но той не отстъпи.
Тръснах глава и попипах джоба си. Последна цигара. Запалих, напук на забраната. Кой ще ме види на това пусто място? Костените? Между листата светеха като любопитни очи. Красиви, кафяви и топли. Разсеяно погалих с поглед камъка срещу мен и цигарата падна сама от устата ми. Между костените ме гледаха човешки очи. Истински. Детски. В една ръка малкият стискаше торбичка от плат, а в другата детско гребло, от онези, с които мушмуроците си играят в пясъка. Гледахме се безмълвно и двамата. „Отпуска 10 дена” - кънтеше в главата ми като камбана. „Това е само дете” - звънеше звънчето в сърцето ми. Стоях и не мърдах. Детето, облечено с оръфани дрешки, се беше подпряло на лакти и не смееше да каже и дума. Нещо прободе сърцето ми и скъса мрежата на алчността. Обърнах се и продължих по маршрута си. Чувах кръвта ми как тича по цялото тяло. Виждах крилете на отлетялата отпуска - трепваха между златните кестенови листа. И поех въздух като роден отново.
Няколко дни минавах и гледах камъка, но детето го нямаше. Нямаше и костени наоколо. Беше ги събрало до един. Дали това му беше храната? И как бе победило страха си, за да стигне до тук?
Седях на слънце и сортирах костени. Командирът бе побеснял, че имало червеи в някои от чувалите и цената падала на пазара. Мълчаливо работехме. И всеки си казваше едно и също наум:
- Да ти приседнат дано!
Звукът от алармата ни накара да скочим. Диверсант! Хукнахме към помещението за оръжие. Бяхме отрепетирали това хиляди пъти. За минути се изнесохме към района. Онзи, същият, с големия камък срещу баира.
- Уцелих го, сигурен съм, че го уцелих! - постовият крещеше възбудено. – Свлече се надолу в пропастта!
Огледахме мястото. Беше стръмно, почти отвесно. Ако се е свлякъл надолу, вече е в гръцката част. Не можехме да слезем да го потърсим.
Разходих се около камъка и сърцето ми спря. Малкото светло гребло, онова, синьото, с което детето ровеше шумата, бе заседнало между ниските клони на близкия храст. Под камъка, полегнала иронично встрани, нелепо просветваше кутия цигари „Папастратос”.
- Нещо откри ли - провикна се постовият - Следи някакви?
- Не - отговорих сковано. Разритах листата, така че да покрият кутията и греблото.
- Полага ми се отпуск, улучих го! Сигурен съм! - Войникът размахваше ръце срещу старшината, радостно-зачервен.
Гледах отсрещния баир и се питах на кого са нужни тези глупави граници? На командира, за да продава костени и да си пълни джоба за сметка на планината? На политиците, които продават и купуват народите като костени на седмичния пазар, или на времето, за да накаже хората за тяхната алчност?
- Има следи от изтърколено тяло - обади се старшината и всички се надвесихме над пътечката от обърсани листа. - Имаш наградата, Цветомиров. Десет дена отпуск в града.
На другия ден прибрах тайно синьото детско гребло и цигарите. Скрих ги на дъното на моите дрехи и до края на службата не проговорих на Цветомиров.
Всяка година, когато узреят костените, изваждам по една цигара от кутията „Папастратос” и я изпушвам мъчително бавно. Хващам китарата и свиря, докато пръстите ми изтръпнат. Греблото на спомените събира костени от миналото и ги хвърля с вик в настоящето. А телените мрежи в душите ни още и още стоят, и няма политик и правителство, които могат да ги премахнат.
© Илияна Каракочева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодарности, Ася! Много ме зарадва, че отново си прочела моето разказче и ти е харесало ! Поздравче и усмивка!
-
Страхотен разказ!Майсторлък си е това да разказваш така увлекателно,Или!Обичам да те чета!
-
Петя и Маруся, момичета, и вие докоснахте сърцето ми с вашите думи. Имам идея пролетта сборника с разкази да пропътува като Балканските ветрове родината, така че ще се радвам да се запозная с вас истински!
Поздрави! -
Хей вълшебнице, майсторка си на разказа!Докосваш сърцето!Браво
-
Приеми моите поздравления... отново!
Фенка съм ти, Или! -
Благодаря за хубавите думи, Даша. Радвам се, ако съм успяла да предам истински нещата. Поздрави и от мен!
-
Чудесен разказ. Смислен и болезнено истински. Поздравления!
-
Да, Мариана, за съжаление телените мрежи в душите стоят и ако сам човек не ги махне от там, никой друг не може. Отново си избрала цитат, който показа идеята на разказа. Благодаря за това!Поздрави и усмивки от мен!
-
"А телените мрежи в душите ни още и още стоят..."
-
А за мен беше удоволствие да бъдеш отново сред прочелите моята малка история, разказана с цяло сърце. Поздрави, Ивана, и благодаря и аз !
-
За мен беше удоволствие да прочета поредната интересна история, представена така увлекателно от теб. Благодаря ти!
-
Да, не беше награда. С връзки се уреждаха на лека служба, а граничарчетата и ги стреляха понякога. Беше много тежко на последната застава горе в Беласица. Направо забравени от Бога бяха момчетата.
Благодаря ти за цитата, Михаил! Много исках точно той да е в центъра на разказа.
Благодарности, Таня! Много ме радва, че разказите ми се приемат добре.Поздрави и от мен!
Мария, хубавите ти думи ме стоплиха. Опитвам се да разказвам със сърцето си малките истории, които научавам. Щом достигат до другите сърца, значи не е загубено времето. Поздрави и от мен.
Севи, когато мъж писател напише нещо такова за мой разказ, съм много доволна. Защото не съм била войник, а това значи, че съм предала добре нещата. Поздрави и от мен и очаквам с нетърпение твой разказ. -
Хареса ми много, Ина, талантът ти на разказвач е невероятен! Поздрави от мен!
-
Страхотен разказ!!!Очарована съм!
-
"„Отпуска 10 дена” - кънтеше в главата ми като камбана. „Това е само дете” - звънеше звънчето в сърцето ми."
Добре че не съм герой от твой разказ. Няма лесно за тях.
А сега да проявя невежест - да бъдеш граничар наказание ли е било? "- Някой съсед се е престарал, за да те пратят граничар там. Стискай зъби и се върни жив и здрав." -
Благодаря ти. И на мен последното пътуване до Петрич ми припомни много неща. Кестенови усмивки от мен!
-
Да, Петя, понякога миналото е нужно за да не забравяме кое е добро и кое зло в настоящето.
Ина, иска ми се многоточието ти да означава нещо положително.
Поздрави и за двете, благодаря, че сте прочели моя малък разказ отново! -
Хубав разказ...Миналото и настоящето неизменно съществуват у нас...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
