Глава Втора
Сребърният череп
В мига, в който подаде глава през отвора на шахтата, Джони беше сграбчен и издърпан нагоре със страшна сила. Парализирано за миг, в следващия момент момчето започна да се бори с цялата сила, на която беше способно. Риташе, извиваше се – дори се опитваше да хапе и драска, но ноктите му бяха къси и подрязани, а пък и пръстите му сякаш се плъзгаха по мокър латексов костюм – без дори да оставят следи.
Нападателите му бяха двама – в суматохата Джони не успя да различи много от тях, освен че са ненормално високи (или поне така му се стори – „на страха очите са големи”, както понякога казваше баба му, а и освен това за повечето единадесетгодишни момчета почти всички възрастни сякаш са „ненормално високи”)... и че бяха закачулени. Ръцете, които го стискаха, бяха облечени с ръкавици, но дори и през тях той усещаше колко яки са пръстите, обвили ръцете и краката му – сякаш беше в плен на стоманени капани, които премазваха в зародиш всеки опит да се съпротивлява.
И наистина – въпреки, че се мяташе като луд в хватката на двете фигури, те сякаш изобщо не се притесняваха от това. Понесоха (впрочем по-правилно би било да се каже повлякоха) го през уличката – беше тясна, криволичеща и мръсна, и май беше без изход. Джони се опита да изкрещи – и, Бога ми, наистина го направи... ала това отново не предизвика ефект. Крещеше колкото му глас държи, но виковете му за помощ отекваха без отглас като далечен зов в извънземна пустиня.
Или може би не беше така.
Внезапно една от фигурите политна назад, сякаш някой ù беше ударил шамар. Другата го изпусна от хватката си, изненадана. Джони се строполи тежко на земята и изохка от острата болка, която прониза ребрата му.
„Ох, счупи се! – мина му през главата. – Крехкото ми ребърце се счупи!”
Кой знае защо го напуши смях... може би го обхващаше истерията. Смехът обаче замръзна в гърлото му, щом зърна падналата на земята фигура.
Дори и в това положение качулката все още покриваше лицето... но сребърната, изкусно инкрустирана дръжка на някаква кама стърчеше от мястото, където би трябвало да се намира гърлото на фигурата. Дъждът капеше върху нея, стичаше се по среброто, повтаряйки извивките и завъртулките, надолу, към черните дрехи, които бавно потъмняваха от нещо, прекалено тъмно и гъсто, за да бъде наречено кръв.
Джони погледна панически към втория си нападател. И замръзна, втрещен. Дори не осъзна, че е зяпнал и дъждът се стича в устата му, гали езика му и се стича между зъбите.
Вторият му нападател
(той? тя? то?)
беше вкопчен в схватка с новопоявила се фигура – не чак толкова висока, колкото двете фигури (същества?), но несъмнено жилеста и яка. Непознатият също носеше черни дрехи и качулка, но имаше и нещо друго, което прикова вниманието на Джони.
На врата на непознатия, висящ на дебела верижка, се поклащаше сребърен череп с големината на човешки юмрук. За момент на Джони се стори, че нещо проблясва и изпод качулката на новодошлия, но двете фигури бяха така скопчени една в друга, че момчето не можеше да бъде сигурно.
За момент през съзнанието на Джони премина мисълта за бягство – обаче веднага щом си го помисли, осъзна, че не може да помръдне. Можеше просто да лежи на студената земя, усещайки как водата се просмуква през дрехите почти до костите му.
А после всичко се случи толкова бързо, че сякаш се разми във времето.
Нападателят на Джони се присви внезапно, като ударен с юмрук в корема, човекът със сребърния череп вдигна едната си ръка (и тя беше облечена в ръкавица) и внезапно в дланта ù се появи втора сребърна кама, която потъна със съсък в тила на опонента му. Високата, кокалеста фигура изведнъж омекна и се отпусна като купчина парцали.
Новопоявилият се мъж (всъщност Джони не беше съвсем сигурен дали това е мъж или жена, но нещо му подсказа, че до известна степен е на прав път) се поизправи, изтупа се, после вдигна глава и погледна момчето.
Джони едва сдържа вика си, когато видя на мястото на главата му... отражение на самия себе си, лежащ на една страна на земята, мокър и нещастен. Отне му секунда, за да разбере.
Лицето под качулката беше скрито зад сребристобяла огледална маска с овална форма. Доколкото Джони видя, маската нямаше отвори за очи, уста и нос – представляваше равна гладка и лъскава повърхност, по която (въпреки качулката) се стичаха капки дъжд.
Фигурата се приближи до него – тежките обувки разплискваха капки вода от локвите.
- Можеш ли да вървиш? – Гласът, който прозвуча иззад маската, беше плътен и спокоен. Въпросът беше зададен толкова внезапно, че първоначално Джони не можа да схване казаното. После поклати глава.
- Аз... не... ъъъ... господине...
Но непознатият го прекъсна:
- Тогава ще трябва да те нося.
И преди Джони да успее да направи каквото и да било, той се наведе, взе го на ръце и го вдигна, сякаш момчето беше направено от купчина сламки. Огледалната маска отрази за момент лежащата на земята фигура на първия нападател на Джони и стърчащата от гърлото му кама.
Джони се опита да протестира, но непознатият отново го прекъсна:
- Нямаме никакво време, момче. Идват още... и трябва да бързаме.
Момчето отново отвори уста да каже нещо и отново беше прекъснато:
- Въпросите – после. Сега трябва да вървим.
И го понесе през уличката – висок, облечен в черно мъж, понесъл на ръце по-малка детска фигура. От време на време хвърляше поглед назад, сякаш за да се увери, че никой не го преследва.
Докато бягаха, Джони на няколко пъти се опита да му зададе въпрос, но мъжът отговаряше набързо и едносрично и накрая момчето се отказа.
Накрая излязоха на някакъв страничен изход, в чийто край ги очакваше кола – черна и лъскава от дъжда. Човекът (ако това изобщо беше човек – Джони бе започнал да се съмнява във всичко) хвана момчето с едната си ръка, а със свободната отвори задната врата на автомобила.
- Влизай – рече през маската и напъха Джони вътре.
- Ама...
- Млъкни! Ще говорим после. Когато е безопасно.
- Но...
Вратата се затръшна под носа му и Джони млъкна.
Човекът с огледалната маска се обърна към уличката, откъдето бяха излезли и в същия момент зае нападателна поза. В ръцете му блеснаха сребърни ками – като комплект със сребърния череп, хилещ се на верижката си подобно на истинските черепи в Империята на мъртвите. Две резки движения – и камите излетяха от ръцете му, превъртяха се във въздуха и се забиха в тичащите си цели.
Мъжът се обърна, отвори вратата до шофьора и се качи. Обърна се за секунда към Джони, после каза на шофьора:
- Тръгвай!
Колата потегли, изпод гумите хвърчаха пръски вода и кал. Джони се опита да види лицето на шофьора в огледалцето за обратно виждане. Почти се разочарова, когато видя лицето на млад мъж – около десетина години по-голям от него, с едва набола брада и весели пламъчета в очите.
- Здрасти, пич – подхвърли той към Джони, докато изкарваше колата на по-широката улица. – Сори за посрещането, обаче имаме малко проблеми... – Човекът с огледалната маска въздъхна раздразнено, обаче шофьорът не му обърна внимание и, разминавайки се с няколко коли, продължи:
- Сребърния е малко кисел днес, но пък той си е кисел през повечето време, така че не му обръщай внимание. Но както и да е, значи ти си Джони Тийф – причината за целия този хаос? Би ми се искало да кажа, че мислех, че си по-висок, обаче това е такова клише, че...
Джони беше шашнат от внезапния поток от думи, който долетя откъм младия шофьор, но когато чу предпоследните му думи, го прекъсна:
- Аз ли? Причината за какво?! Някой ще ми обясни ли какво става тук?
Шофьорът изглеждаше потресен:
- Ама Сребърния нищо ли не ти обясни?!
Онзи, когото младежът наричаше Сребърния, изсумтя изпод маската си:
- Бях малко зает – Протътна гласът му иронично.
- Както и да е – не му обърна внимание младежът, – скоро ще научиш всичко. Веднага щом стигнем до... – Хвърли поглед към спътника си и довърши: – до там, накъдето сме се запътили.
- Накъде? – почти изкрещя Джони. Случилото му се през изминалите няколко часа постепенно започна да дава отражението си върху него и да го изкарва от нерви. – Къде ме водите? Къде са баща ми и брат ми? Какви бяха тия неща? Онова в Катакомбите – какво, за Бога, беше? Откъде знаете името ми? Как... КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА ТУК?!
За момент се стресна от себе си (не само заради факта, че беше изрекъл онова, което леля му Мей – праисторически отломък, живеещ на пет километра от къщата на баща му, наричаше „забранена думичка”, а и защото досега не се беше осмелявал да крещи на когото и да било – още повече на двама напълно непознати).
Младият шофьор изглеждаше смутен и не можа да отговори нищо – просто се взираше в пътя. За момент в колата настана тишина, нарушавана единствено от тихото вууп-вууп на чистачките, боботенето на двигателя и шума на дъжда и уличното движение, после човекът, наречен Сребърния, каза:
- Имаш пълното право да знаеш, Джони Тийф. Но трябва да изтърпиш още малко. Там, където те водим, ще ти обяснят всичко... но трябва да бъдеш търпелив. Брат ти и баща ти са добре – гарантирам ти това... а и ти скоро ще се увериш. Освен това...
Но Джони вече не го слушаше. Защото слушаше другия глас – онзи в главата му. Гласът на майка му, нежен и спокоен:
„Не се страхувай, Джони. Нищо няма да ти се случи – ти ще бъдеш в безопасност. Нищо няма да ти се случи, дете мое, затова не се тревожи. Всичко ще бъде на...”.
- Момчета, имаме си проблем! – Обади внезапно се шофьорът.
Джони се обърна назад.
През мокрото от дъжда задно стъкло видя два фара – като светлинни мечове, пронизали смраченото небе, които ги следваха неотлъчно... нещо повече – те се приближаваха към тях, опитваха се да...
- Ще ни ударят! – изкрещя Джони миг преди това да се случи.
Сблъсъкът разтресе колата, момчето едва запази равновесие и се вкопчи здраво за седалката. Шофьорът изруга.
- Проклетници! Дръжте се, ще се опитам да им избягам!
Натисна газта до ламарината, гумите изпищяха и колата се понесе напред.
© Владимир Ангелов Всички права запазени