– Добре ли си? - попита ме Стефани, като държеше в ръцете си хавлиена кърпа. – О, Елвира толкова съжалявам, миличка. - обгърна ме с крехкото си тяло, което крещеше ,,ЧУПЛИВО’’, притисна ме и започна да гали косата ми. - Трябва да се съвземеш. Отвън те очакват съдбите на три деца, които не могат да продължат без теб. Повярвай ми, това да си отида от този свят е милиони пъти по лесно от това да съм в твоето положение. Бъди силна. Бори се.
Преглътнах, за да навлажня пресъхналото си гърло и казах.
– Добре съм, Стеф, ще се справя. 
– Убедена съм в това. Какво ще кажеш да си направим среднощна закуска? След това ще си починеш малко, защото като те гледам, май нямаш намерение да останеш. - каза Стефани.
– Ами тя знае ли за това, което си замислила? Гея... - попитах я, като се чудих колко много ù е струвало, за да я спечели, и колко ще ù струва да я загуби.
– Да, знае. Още когато се появи в живота ми, ù обясних всичко. Даже мога да кажа, че ви очакваше. Дали теб, или Ари, не мога да съм сигурна. Стига приказки. Излизай от банята, че те чака готвене.
- Какво ще готвя?
- Каквото им се яде?
- Добре, но съм уморена. Ако си мислят, че няма да помагат, не са познали. - казах го по-силно, така, че да ме чуят и те. 
Излязох от банята. Стефани бе оставила върху леглото си чисти дънки и пуловер в любимия ми цвят сиво. Не можех да повярвам, още ги пазеше. В случай, че реша да поостана при нея. Не бях сигурна дали ще ми станат. След раждането фигурата ми бе по отпусната и женствена, но за моя изненада се вмъкнах в тях свободно и се чувствах доста удобно. Прилепяха по тялото ми, но не ме стягаха. Когато се измъкнах от стаята като напълно нов човек, срещнах четири чифта очи да ме зяпат.
– Вярвам, че сте ужасно гладни. Ще направим ли нещо по въпроса?
- Да. - извикаха всички в един глас.
Отворих хладилника и извадих плодове, хляб, шунка и кашкавал. Сметнах, че по един тост и плодова салата ще ни се отрази добре на храносмилателната система. В този късен час нямаше нужда да се претоварваме. Приготвих набързо храната и докато се обърна, за да я сложа на масата, там вече се бяха настанили всички.
– Разгледахте ли картата? - обиколих с бърз поглед малките гладници и се спрях върху Ари.
– Да. Показва точни координации, свързани със сложни изчисления, образувани от рождените ни дати. Това е един вид път. - каза Ари, като подбираше всяка дума, която изговаряше.
– Който води към къде? Има ли вероятност за това да ни преследват? Може би искат да вземат картата и ще ни оставят на спокойствие. - започнах да нахвърлям в главата си предположения, без да се замислям.
– Не мисля, че искат само картата. - прекъсна мислите ми Фоти.
– Не ми каза, Ари, този път към къде води? - повторих въпроса си. Струваше ми се, че знаеха повече, отколкото говореха.
– Към  ,,НАЧАЛОТО’’. Мамо, колкото и да ти е трудно, просто се опитай да си спомниш.
– Да си спомня кое? Дотук всичко, което живея, ми е напълно непонятно. Обратът на живота ми и начинът, по който говориш, ме карат да си мисля, че започвам да полудявам.
– Заповядайте. - каза Гея, като подаде към мен чаша с вода. - Имате нужда да се успокоите и тогава може би ще си спомните.
Преглътнах водата и се обърнах към Фоти.
– Какво друго искат според теб?
- Можем да го обсъдим по-късно. Сега  си починете.
Докато ги слушах, усетих как главата ми натежава и очите ми се затварят. Това не можеше да ми се случва, бях сигурна, че можех да изкарам и без сън. Контролирах положението.
– Какво не е наред? Защо се чувствам така отпаднала?
- Не се тревожи, мамо, почини си. Когато се събудиш, ще продължим темата. - беше последното, което чух и заспах.
Намирах се на много странно място. Най-вероятно беше сън. Не виждах хубаво, сякаш нещо, поставено в окото, ми пречеше. Бяха ме заобиколили някакви хора, които ми се струваха  познати. Не бях повече от тригодишна. Усетих как някой ме постави върху  люлеещо се легло. Там стоеше малко момче на моята възраст. Не го виждах, но го усещах. Не исках да го погледна, защото се страхувах, че ще му причиня болка. Сърцето ми препускаше, заплашващо да разкъса гърдите ми и да изхвръкне като птичка от клетка. Реакцията ми стана съвсем спонтанна, наведох се и целунах топлите му устни. Тогава усетих как бяхме разделени. Изведнъж бях по-голяма, някъде към седемнадесет. Знаех, че е някъде там. Усещах го как ме наблюдава. АЛЕК. Имаше нещо, което го спираше да дойде при мен. И тогава държах нещо в ръката си. Когато отворих дланта си, там стоеше едно каменно сърце, опръскано с кървави капки, подобни на сълзи...
Отваряйки  очите си, все още не осъзнавах къде се намирам. Тялото ми усещаше движение. Главата ми беше положена върху краката на Ари. Той се бе облегнал на рамото на Гея, а тя гледаше през прозореца. Фоти караше. Изправих се рязко и се огледах. Нямаше я Стефани, нямаше я топлата уютна гарсониера, нямаше го Пловдив.
– Някой ще ми обясни ли какво става? Фоти, спри някъде, предпочитам аз да карам, след като изясним някой неща. - доста лошо звучах, даже и за себе си.
– Мамо, по следите ни са гръцките власти, а скоро и тукашните. Нямаме време за караници, всичко с времето си, става ли? - каза смело малкото ми съкровище, без да обръща внимание на разярения ми вид. - Стефани ти пожела лек път и ми предаде да ти кажа с точни думи, цитирам: ,,Знам, че ще се справиш. Можеш’’.
– Накъде сме тръгнали? - учудвах се на себе си колко естествено приемах нещата, които се случваха около мен.
– Все още не сме обсъдили темата, но за да стигнем до Египет, не можем да ползваме самолет, защото лесно ще ни хванат. Нито пък колата е удобна вече, защото е пусната за издирване. През Гърция не можем да минем, остава ни Турция и то може би по вода с кораб. Затова се отправяме към Варна. - каза на един дъх Фоти.
– Фоти. Спри, ще карам аз оттук. Къде се намираме горе-долу? - слизайки от колата, се заоглеждах, но нищо не ми изглеждаше познато. - Откъде знаеш накъде да караш, момче?
- Не знам. Но когато ми се налага, се справям. - каза Фоти с усмивка на лицето. - Между другото, пристигнахме, малко повече си поспахте от обичайното.
– Прави ми впечатление, че се разсъмва вече. Но не предполагах, че съм спала толкова много. Някой от вас да не би да ми е сложил приспивателно?
- Няма такова нещо, просто бяхте много уморена. - каза Фоти, като погледна назад към Ари и Гея. Аз също погледнах в огледалото и видях малките им главички как се клатят в съгласие.
– Мамо, виж, там е пристанището, нямаме време, побързай! - каза напрегнато Ари.
– Корабът е все още там. Чухме, че снощи в полунощ не е можел да отпътува ,,ДУХЪТ НА АВАНТЮРИСТА’’, защото е станала авария. Но днес със сигурност ще отпътува и трябва да направим всичко възможно да се качим.-  добави притеснено Фоти.
- Трябва и някак си да се отървем от колата. - подхвърли малката Гея.
– Май съм пропуснала много събития. - измрънках си под носа.
– Ето, можете да спрете там. - посочи с малкото си пръстче Гея.
Погледнах посоката и видях автосервиз. Веднага схванах идеята. Ако можехме да вземем половината от реалната цена на колата, със сигурност щеше да ни е от полза. Едва ли знаеха всички, че е в издирване. Спрях и се усмихнах любезно на тумбестия собственик.
– Добър ден, господине. - казах учтиво. - Има ли някаква възможност, да ù взема поне част от парите на тази стара услужлива приятелка. - положих ръка отгоре на капака на колата и отново му се усмихнах.
– Какъв ù е проблемът, че искате да се отървете от нея? - каза собственикът на автосервиза, като заглади мазния си мустак.
– Няма. Досега не е създавала проблеми. Но ми се налага по-дълго пътешествие, а не ми се иска да я оставя без надзор и приятелска компания.
– Не сте тукашна. Да не би да е крадена? – каза, като намекна на последната дума. - Две хиляди оправят ли ви?
- Предостатъчно са. Мисля, се договорихме. Не е крадена, разбира се, ето и документите. - показах му ги и след това ги прибрах пак на мястото им.
- Добре, елате вътре да ви дам парите.
– Благодаря, но мисля да ви изчакам тук. Все пак имам три деца, които не могат да се грижат сами за себе си. - казах, като погледнах към малчуганите. Фоти ме погледна намръщено, но и той все пак влизаше в списъка. В моите очи бе дете.
Тумбестият собственик се завъртя на петите си и влезе в офиса си. Телефонът му иззвъня. Помислих си, че ще се забавим доста, но той изобщо не обърна внимание на настоятелното звънене. Донесе разписка с парите, подаде ми ги и каза.
– Надявам се да са ви от полза. Аз ще ù взема двойна цена от тази, която ви давам. Вие си знаете най-добре.
– Заповядайте и още веднъж ви благодаря за услугата. - казах, като сложих в ръката му ключовете. За миг премина някаква тръпка през тялото му от допира на ръцете ни. След това ме погледна в очите и каза.
– Тръгвайте.